Мери Кларк - Къщата

Беше слушала Адам да й говори много за Кейп Код и реши, че ще посвети следващата си книжка на него. Щеше да разкаже за едно момче от времето на първите английски заселници пуритани в Америка, израснало на Кейп Код. Тясната земя, както са го наричали индианците.

Подобно на всички други идеи, довели до създаване на книга, и тази нямаше да й се изплъзне, след като вече се беше зародила в съзнанието й. Завчера ходиха в библиотеката в Чатам и тя взе основните издания, посветени на историята на Кейп Код. После намери в един шкаф в къщата няколко прашасали книги. Сега щеше да започне да ги преглежда. Не след дълго доволно се зачете в първата книга.

В осем часа телефонът иззвъня.

— Мисис Никълс?

— Да — отвърна Помили предпазливо, защото не позна гласа.

— Мисис Никълс, обажда се Скот Коуви. Елейн Аткинс ми даде телефонния ви номер. Мистър Никълс вкъщи ли е?

Скот Коуви! Помили се сети за името.

— Не, няма го. Ще се върне утре. Потърсете го късно следобед.

— Благодаря ви. Извинявайте за безпокойството.

— Няма нищо. Съжалявам за съпругата ви.

— Ужасно е. Надявам се, че мъжът ви ще ми помогне. Не стига, че загубих Вив, но на всичкото отгоре хората от полицията се държат с мен така, сякаш не смятат смъртта й за нещастен случай.

Няколко минути по-късно се обади Адам. Гласът му звучеше уморено.

— Близките на Кърт Потър са решили на всяка цена да върнат Сюзан обратно в затвора. Знаят, че го е убила при самоотбрана, но не го признават. Защото в противен случай би трябвало да признаят също, че не са обърнали внимание на предупрежденията й.

Личеше му, че е изтощен. Само след три дни почивка вече се беше върнал в кантората. Не й се искаше да споменава за молбата на Скот Коуви. На следващия ден, когато Адам се върнеше, щеше да се опита да го убеди да се срещне с Коуви. Разбираше много добре какво означава полицията да постави под съмнение факта, че трагедията е била нещастен случай.

Увери го, че двете с Хана са добре, макар и Адам да им липсва. После му каза, че се е захванала с проучването на материалите за новата си книга.

Разговорите със Скот Коуви и с Адам обаче я разсеяха и към девет часа загаси осветлението и се качи на горния етаж.

Погледна Хана, която си спеше кротичко, а после пое дълбоко въздух през носа. Откъде идваше тази миризма на мухъл? Открехна малко по-широко прозореца. В стаята веднага нахлу соленият порив на вятъра. Така е по-добре, помисли си Помили.

Сънят не дойде лесно. Железопътният прелез, през който премина на връщане от летището, събуди ярки спомени за ужасната катастрофа. Сети се за предупредителните светлини в деня на нещастието. Беше сигурна, че ги погледна, защото винаги го правеше машинално. Но слънцето грееше силно и тя не разбра, че светят. Първите признаци за това, което щеше да се случи, бяха вибрациите от приближаващия се влак. После чу неистовия, остър писък на свирката.

Гърлото й пресъхна, кръвта се отдръпна от устните й. Но този път поне не се разтрепери, а скоро потъна в неспокоен сън.

В два часа подскочи и седна в леглото. Бебето се късаше от рев, а къщата ехтеше от шума на летящия към нея влак.

5 август

Адам Никълс не можеше да се освободи от чувството, че нещо не е наред. Непрекъснато се събуждаше от някакъв неясен, тревожен сън, който не беше в състояние да си спомни.

В шест часа, когато слънцето се показа над Пет Ривър, отметна завивката и стана. Направи си кафе и го изнесе на терасата. Искаше му се вече да е седем и половина, за да се обади на Помили. Трябваше да почака, защото бебето вече обикновено се събуждаше след седем.

Докато си мислеше за Помили и Хана, по устните му заигра усмивка. Неговото семейство. Чудото, което стана преди три месеца, когато се роди Хана. Тъгата по загубата на Боби сякаш започна постепенно да се притъпява и у двамата. Преди една година по това време беше сам на Кейп Код и въобще не се надяваше, че ще продължат да живеят заедно с Помили. Говори с психиатър и разбра, че смъртта на дете в семейството обикновено води до разпадане на брака. Лекарят му обясни, че болката понякога пречи на родителите да живеят под един и същ покрив.

Адам реши, че може би ще е добре като начало да се разделят. Тогава Помили му се обади и той осъзна колко много му се иска да запазят брака си.

Бременността на Помили протече нормално. Адам присъства на раждането. Болките бяха силни, но тя се държеше чудесно. Изведнъж се чуха писъците на жена. Промяната, която настъпи у Помили, беше невероятна. Лицето й посивя, огромните й сини очи се разшириха, тя ги закри с ръце, разтрепери се и изхлипа: „О, не! Моля те, помогни ми!“ От напрежението контракциите рязко се засилиха и раждането стана още по-трудно.