Мери Кларк - Вик в нощта

Изглеждаше самотна и необитаема. Но какво бе очаквала тя? Пушек да се вие над комина, да светят лампите и… Да. Дръзнала бе да очаква, че тук ще завари Ерих и децата.

Тя откопча ските, с чука строши стъклото, стъпи върху ниския перваз на прозореца и влезе в хижата. Лъхна я хлад. Тук дълго време не беше горял огън. Слънцето даже не надничаше. Примигвайки, за да свикне с мрака, Джени отиде до другия прозорец. Вдигна транспарантите. Огледа се.

Видя помещение широко около шест метра и една франклинска печка. На пода — избелял персийски килим, канапе… И картини. Всяка педя от стените бе покрита с картините на Ерих. Дори дрезгавата светлина не можеше да прикрие изящната им красота.

Страховете, които я душеха през нощта, сега й се сториха чак смешни.

С какво спокойствие Ерих бе подбирал обектите за рисуване: обора в зимна буря, кошутата, вдигнала глава, готова да побегне към гората, теленцето до майка си. Как е възможно да притежаваш такава чувствителност, да рисуваш толкова талантливо, а да си жесток и подозрителен?

Джени стоеше изправена до редицата от платна. В горния ъгъл на едно от тях нещо привлече погледа й. Изведнъж тя започна светкавично да прехвърля една след друга картините. Подписът в десния ъгъл — ето какво я бе смутило! Той не беше като на Ерих — надраскан със замах, а бе изписан изящно с тънка четка. Подпис, който подхождаше повече на спокойните теми от картините: КАРОЛАЙН БОНАРДИ. Всички до една носеха този подпис.

Внимателно заоглежда картините по стените. Поставените в рамка носеха подписа на Ерих Крюгер, а останалите — на Каролайн Бонарди.

Но нали Ерих й беше казал, че Каролайн не притежавала кой знае какъв талант на художник?

Очите й се плъзнаха напред-назад по платната, подписани от Ерих Крюгер. Сравняваше ги с творбите на Каролайн. Същата светлина, същото борово дърво и в дълбочина, същите багри. Очевидно Ерих бе копирал картините на Каролайн. Не.

Вгледа се още веднъж в платната, подготвени от Ерих за изложбата — до едно носеха името му. Той не ги беше рисувал. Всички картини бяха от един и същ художник. Ерих беше откраднал творбите на Каролайн. Едва сега Джени разбра какво я бе смутило, когато разглеждаше картината с бряста. Брястът беше отсечен месеци преди това!

Вниманието й привлече една скица с въглен. „Автопортрет“! Вероятно Каролайн я бе изработила, преди да нарисува своя шедьовър.

Господи! Чувствата й към Ерих заради таланта му са били чиста измама!

Тогава защо идваше толкова често тук? Какво правеше в хижата?

Тя видя стълбата и се втурна нагоре. Стигна до тавана. Наведе се напред, преди да пристъпи в помещението. Когато се изправи, в очите я блъсна едно кошмарно видение в ярки цветове. Стъписа се. Гледаше собствения си образ. Огледало ли имаше отсреща?

Не. Лицето не помръдваше, докато тя се приближаваше. Дрезгавата светлина от капандурата играеше върху платното, очертаваше сенки, които й напомняха дух, разперил пръсти.

Поредица от сцени на насилие, нарисувани в ярки цветове. Нейната фигура беше в центъра им: устата й — изкривена от болка, очите — вперени в тела като на кукли. Бет и Тина, проснати на пода! Сините им кадифени костюмчета смачкани, очите им ококорени, езиците им изплезени, дълги, намотани като въжета около гърлата им. Зад нейното лице, в далечината — прозорец с тъмносини завеси. Оттам надничаше Ерих садистично и победоносно. А зад всички тях — една жена в зелени и черни краски с лицето на Каролайн. Пелерината й — увита около тялото като змия. Приведена над плетената люлка, а люлката виси сякаш от дупка в небето. Ръцете й — като прилепи разперени над бебешката главица. Видя и детските длани с разтворени пръстчета — като звезди върху възглавницата…

Фигурата на Каролайн с палтото на Джени бе долепена до стъклото на колата. До нея лицето на Кевин, огромно, ужасяващо, подуто. Каролайн държи юздите на буен гривест кон, вдигнал копита. Под копитата — сламенорусата коса на Джо, паднал на земята. Джо, който се опитва да избяга от конските копита!

В този миг Джени чу вик. Изтръгнал се бе неволно от гърлото й.

Не! Това не беше Каролайн — полужена, полузмия. Това беше ЕРИХ. Очите му надничаха през тъмната коса, широки, вторачени в нея.

Не! Не! Не! Не е възможно тези изкривени и обезобразени лица, тези изчадия на Дявола да стоят редом с изящните пастелни картини на Каролайн!

Ерих не беше художникът на картините, за които претендираше. А тези тук, заредени със силата на злото, принадлежаха на друг вид гений — на един луд!