Мери Кларк - Вик в нощта

Не! Прехапа устни и с твърда ръка набра номера на Марк.

— Доктор Гарет — обади се той още при първото позвъняване.

— Марк, аз… — Защо този дълбок и спокоен глас я просълзи? — Марк, аз… би ли могъл. Трябва да говоря с теб. — Спря за малко и продължи: — Но не искам никой да разбере, нито да ни види. Ако се опитам да мина през полето, ще ме посрещнеш ли? Впрочем… ако имаш възможност, иначе не се…

— Чакай ме до мелницата. След петнадесет минути ще бъда там.

Джени отиде в спалнята. Светна лампата. Остави да свети в кухнята и всекидневната. Клайд може пак да реши да оглежда къщата. Ако е тъмно, ще разбере, че я няма. Трябваше да се възползва от следващите няколко часа, когато Ерих нямаше да се обади.

Тръгна по сянката, която хвърляха оборът и конюшнята. Зад електрическата ограда на пасбището тя видя добитъка. Нямаше паша по скованата от лед земя и животните се трупаха около хранилките.

Тя стигна до мелницата за по-малко от десет минути. Чу шума от колата на Марк. Караше само на габарити. Джени му махна, той спря, наведе се, за да й отвори вратата.

Заговори я едва когато стигнаха до пътя — очевидно му бе ясно, че тя искаше бързо да се махнат от това място.

— Джени, мислех, че си с Ерих в Хюстън.

— Не сме ходили там.

— Ерих знае ли, че си ме потърсила?

— Той замина с децата.

Марк подсвирна.

— Ето какво е тревожело татко.

Джени улови погледа на Марк. Тя се загледа в пръстите му, които здраво държаха кормилото. Ерих винаги я караше да се чувства неспокойна, правеше атмосферата тягостна. Присъствието на Марк й действаше успокояващо.

Месеци бяха изминали от последното й посещение в дома му. Тази вечер тя отново бе добре дошла тук. Фотьойлът бе издърпан до камината. На дъбовата масичка отстрани на канапето имаше вестници и списания. Книги от всякаква големина бяха наредени по етажерките над камината.

Марк й помогна да си свали палтото.

— Животът във фермата не ти се е отразил добре — пошегува се той, — отслабнала си. Вечеряла ли си?

— Не.

Марк й поднесе чаша шери.

— Днес икономката ми има свободен ден. Тъкмо мислех да си приготвя хамбургери, и ти ми позвъни. Ей сега ще се върна.

Джени седна на канапето. Несъзнателно посегна към ципа на ботушите си. Свали ги и подви крака. С Нана имаха същото канапе. Спомни си за следобедите, когато навън се изливаше пороен дъжд, а тя, свита в ъгъла на канапето, четеше книга.

Марк се върна с поднос.

— Специалитетите на Минесота — усмихна се той. — Хамбургери, пържени картофи, салата от маруля и домати.

Замириса й приятно, едва сега усети глад.

Марк сигурно очакваше обяснението й. Какво да му каже? Кое да скрие? Ще го ужаси ли, ако му разкаже истината за Ерих? Ще й повярва ли?

Той седеше във фотьойла. Дългите му крака бяха протегнати към нея. Очите му не скриваха тревогата. Челото, покрито с бръчки, издаваше, че е потънал в размисъл. Джени усети, че го наблюдава скрито. Колко приличаше на баща си. Люк! Още не беше питала за него.

— Как е баща ти?

— Пооправи се. Но доста ме изплаши. Той се чувстваше зле още преди завръщането си във Флорида. Получи сърдечен удар. Но сега е у дома си и изглежда добре. Джени, баща ми настоява да го посетиш. Все още.

— Радвам се, че е оздравял.

Марк се наведе напред.

— Джени, разкажи ми какво те вълнува.

Разказа му всичко, като го гледаше право в очите. Те потъмняха. Изразът на лицето му се смекчи, когато тя спомена за бебето.

— Марк, не зная, а и не мога да си обясня какво е накарало Ерих да ме обвинява в тези ужасни неща. Дори ми внуши, че съм ги извършила. Но аз вече зная, че друга жена се е представяла за мен. Толкова бях сигурна, че това е Руни. Излиза, че не е… и тъкмо това ме озадачава… Подозираш ли Елза? Представиш ли си какво е таила в себе си тя през тези двадесет и пет години? Ерих е бил само едно дете…

Марк не й отговори веднага. Лицето му бе разтревожено и мрачно.

— Нали не вярваш, че съм способна на такива престъпления? — не издържа Джени. — Боже мой, нима и ти мислиш като Ерих?

Нервът под окото й затрептя. Опита се да го закрие с ръка. Коленете й също се разтрепериха. Тя се сгуши на канапето, сви крака и ги обхвана с ръце. Тялото й се тресеше, не можеше да се владее.

— Джени, Джени! — извика Марк.

Тя почувства, че ръцете му държаха нейните, а устните му докосваха косата й.

— Никога не бих могла да убия. Няма да подпиша, няма да си призная, че съм сторила това нещо…

Той я прегърна и я притисна до себе си.