Мери Кларк - Вик в нощта

Руни сякаш не го чуваше.

— Видях я и продължавам да я виждам. Понякога се промъквам, след като Клайд заспи, защото искам да си поговоря с нея. Бас ловя, че тя знае къде е Ардън. Видях я да влиза в къщата. Веднъж дори я видях и на прозореца на детската стая. Луната блестеше така силно, че се виждаше също като през деня. Много бих желала да ми поговори. Може би тя си мисли, че аз се страхувам от нея. Но защо? Ако Каролайн е тук, значи, че и Ардън ще се върне. Нали така, а?

Тя се дръпна от Клайд и падна на колене пред Джени. Обгърна я с ръцете си.

— Може би един ден и бебето ти ще се върне. Колко хубаво ще бъде, нали? Джени, ще ми го дадеш ли да го подържа тогава?

Наближаваше два часа следобед. Гърдите й натежаваха от мляко. Доктор Елмендорф й направи превръзка, за да спре кърмата, но в часовете, когато трябваше да храни бебето, млякото напираше в тях. Болеше я, но физическата болка я радваше. Тя балансираше душевното й страдание. Крехкото тяло на Руни се тресеше. Джени протегна ръце и ги положи върху раменете й.

— Те няма да се върнат, Руни. Нито Каролайн, нито Ардън, нито то. Тина е сънувала.

— Разбира се, че е сънувала — каза рязко Марк. Люк и Клайд вдигнаха Руни.

— Трябва й успокоително — рече Люк. — Ще дойда с теб до болницата.

Самият той изглеждаше като болен. Емили и Марк останаха по за дълго. Емили направи опит да разсее Ерих, като го заговори за картините му.

— През февруари имам изложба в Хюстън — съобщи й Ерих. — Тогава ще взема Джени и момичетата с мен. Промяната ще им се отрази добре.

Марк приседна до Джени. Той й действаше успокояващо. Чувстваше неговото състрадание и това й помагаше.

След като Марк и Емили си тръгнаха, Джени се зае да сготви вечеря за децата и Ерих. Дори намери сили да приготви момичетата за спане. Тина играеше с водата във ваната. Джени си спомни как държеше бебето с една ръка и го къпеше. Тя изсуши с хавлията дългите коси на Бет. Косите на бебето щяха да бъдат светли като злато. Чу молитвите на Тина и Бет: „Бог да благослови Нана и нашето бебе на небето.“ Притвори очи. Пристъпи на болка свиваха сърцето й.

Долу я чакаше Ерих. В ръцете си държеше чаша с питие.

— Изпий това, Джени. Ще те отпусне.

Хвана я за ръката и приседна до нея. Тя не се възпротиви. Ръцете му я галеха по косата. Този негов жест по-рано я вълнуваше.

— Джени, ти сама чу какво каза лекарят. Бебето нямаше да издържи операцията. То беше много по-болно, отколкото ти мислеше.

Тя го слушаше в очакване да излезе от вцепенението си. „Не се опитвай да ме утешаваш, Ерих — мислеше си Джени. — Каквото и да говориш, вече няма значение за мен.“

— Джени, безпокоя се. Ще се погрижа за теб. Но Емили е клюкарка. Това, което Тина каза, ще научат всички в града. — Той сложи ръка на раменете й. — Слава богу, че на Руни никой не обръща внимание, а Тина е малолетна. Иначе…

Тя се опита да се отдръпне от него. Ръцете му изведнъж я стиснаха здраво. Гласът му звучеше хипнотично нежен.

— Джени, ужасно се страхувам за теб. Тук всеки казва, че приличаш много на Каролайн. И ще се вслушат в думите на Тина. О, скъпа моя, не разбираш ли какво ще си помислят хората?

Тя скоро ще се събуди от този кошмарен сън и ще си бъде в апартамента. Нана ще е до нея. „Джени, ти пак бълнуваше. Сигурно си сънувала кошмари. Колко грижи се струпаха на главата ти, миличка!“

За съжаление тя не беше в апартамента си, а в студената всекидневна, претрупана с мебели, и слушаше за невероятните предположения на хората тук — какво могат да си помислят и какво не могат. Могат да помислят, че тя е убила бебето си?!

— Бедата е там, Джени, че ти си лунатичка. Колко пъти момичетата те питат защо не разговаряш тях, когато нощем влизаш в стаята им? Напълно е възможно да си била и в стаята на бебето, да си го милвала по лицето. Тина не разбира какво е видяла. А ти самата си казала на д-р Елмендорф, че халюцинираш. Той ми се обади и ми съобщи.

— Той ти се е обадил?!

— Да, доста загрижен е. Каза ми също, че си отказала преглед при психиатър.

Джени втренчено гледаше тъмните завеси. Онази дантела беше като паяжина. Тя ги беше махнала, за да промени атмосферата. Колко наивна е била! Ерих ги върна обратно.

Сега завесите я впримчваха, покриваха, задушаваха. Задушаваха я. Тя затвори очи. И отново — споменът за Тина, която с малките си ръчички натискаше лицето на куклата.

Халюцинираше ли? Не се ли връщаше към спомена за дългата коса, която надвисваше в сънищата й над нея? Нима беше халюцинирала през всичките тези нощи?