Мери Кларк - Вик в нощта

Руни и Клайд бяха прекарали коледната вечер с Мод и Джо.

— Джо се чувства добре — информира я Руни. — Много добре му подействало, дето веднага след болницата с Мод заминали за Флорида. Сега и двамата са здрави. Другия месец ще свалят превръзката на Джо.

— Радвам се — обади се Джени.

— И Мод ми рече, че сега е щастлива у дома си. Каза, че Ерих бил много щедър към тях. Ти сигурно знаеш, че той е заплатил всичко до последния цент за лечението и им е дал чек за пет хиляди долара. Писал на Мод, че се чувствал отговорен.

„Отговорен ли?“ — повтори си наум Джени, наведена над кувертюрата. Тя вдигна очи към Руни.

— Не зная какво е имал предвид Ерих. Мод ми го каза. Рече ми още, че й е жал за бебето. Заради лошите клетви, които ти е изрекла.

Джени ги бе запомнила завинаги.

— Изглежда, че наистина Джо е смесил по невнимание отровата с овеса.

— Джо ли ти каза това?

— Казал го е. По-важното е, че Мод ми го разказа, искаше да ти предам по този начин извиненията й. Миналата седмица, щом се върнаха, и Джо отиде при шерифа. Той е много разстроен от клюките, които хората тук шушукат. И най-вече, дето казал, че те бил видял. Не можел да си обясни какво го е накарало да говори такива неща за теб.

„Горкият Джо! Сега прави още по-лошо“ — помисли си Джени.

— Джени, мила, ами ти свърши кувертюрата. Виж само колко е хубава. С какво търпение я изработи!

— Радвам се, че я завърших.

— Ще я закачиш ли до тази на Каролайн в трапезарията?

— Не съм мислила още.

Днес Джени мислеше само за едно, че е станала лунатичка. В съня си тя се опитваше да изпъди гълъба от стаята на децата. Действително ли е била в тяхната стая?

В последните месеци станаха много случки като снощната. Когато отиде на преглед при д-р Елмендорф, ще му разкаже всичко. Ами ако наистина се нуждае от психиатър?

„Страшно ми е“ — рече си Джени. Започна да се съмнява дали Ерих някога ще й прости. Както и да се стараят двамата, никога няма да бъдат предишните. И независимо от това, което Ерих й казваше, тя бе уверена, че той не приема бебето за свое. Джени не можеше да живее, докато съществуваше това недоверие между тях.

Но бебето си беше потомък на Крюгер, имаше нужда от медицинска помощ и от парите на Ерих, които можеха да му я осигурят. Ако детето се възстанови след операцията, а доверието между нея и Ерих не се върне, тя ще напусне този дом. Вече си представяше как ще пристигне в Ню Йорк и ще работи отново в галерията. Представяше си и детската градина, как завежда и взема оттам децата, а после — колкото може по-бързо у дома, за да им приготви вечерята. Няма да й бъде лесно. Но и на други жени като нея също не им е лесно. А те се справят… Всичко би понесла, за да се отскубне от тази изолация и от чувството, че губи връзка със света.

Кошмари. Лунатизъм. Амнезия. Възможно ли е да страда от амнезия? В Ню Йорк никога не бе страдала от безсъние. Била е уморена до смърт, но е имала здрав сън. И тогава нямаше кой знае колко време за момичетата, а сега сякаш изобщо го няма. Докато бе заета с грижите по бебето, Ерих водеше Тина и Бет на излети, на които тя не можеше или не желаеше да ходи. „Искам да си ида у дома“ — мислеше си Джени. Домът не е място, може дори да не е къща или апартамент. Домът е там, където можеш да затвориш вратата и да си спокоен.

В това имение дори сега валеше сняг, духаше силен вятър. Тя обичаше капризите на вятъра. Представи си къщата такава, каквато поиска да я направи още в началото, когато започна с промените — без тежките завеси, масата — до прозореца, приятелите, които очакваше да има, вечерите, на които щеше да присъства или сама да организира.

— Джени — сепна я гласът на Руни, — изглеждаш ми толкова тъжна.

Тя се опита да се усмихне.

— Така ти се струва, аз просто… — но гласът й секна.

— Тази Коледа беше най-хубавата, откакто Ардън ни напусна. Можех да ти помагам за децата, да се грижа за бебето ти…

Руни никога не нарече бебето по име.

— Ето и кувертюрата, Руни. Завършена е — каза Джени. Бет и Тина играеха с новите си играчки. Бет вдигна очи към Джени.

— Мамо, ти си много добра шивачка.

— Тази ми харесва повече от онази на стената — обади се Тина. — Татето пък каза, че твоята не била толкова хубава като другата на стената. Подло е да говори така.

— О, Звънчето ми, голяма артистка си — усмихна се Джени, наведе се и я целуна. Детето се притисна до нея, шепнейки: „О, мамо, мамо!“

Толкова малко време им бе отделяла, откакто се роди бебето!