Мери Кларк - Вик в нощта

— Да не е болно? Искам да го видя.

— След малко можете и сама да отидете до детската стая. Все още не можем да го извадим от кувьоза. Кевин е едно прекрасно малко момче, мисис Крюгер.

— Кевин ли?

— Да. Преди да го кръсти, пасторът попита съпруга ви за името. Искаше да разбере какво сте решили двамата. Така е прекрасно — Кевин Макпартланд Крюгер, нали? Ерих пристигна с огромен букет червени рози.

— Джени, Джени, успокой се. Казват, че ще оживее. Бебето ще оживее. Върнах се у дома и цяла нощ съм плакал. Мислех си, че всичко е безнадеждно.

— Защо си им казал, че името му ще е Кевин Макпартланд?

— Скъпа, казаха ми, че то ще живее само часове. Реших да спестя името Ерих за следващия ни син, който ще живее. А друго име, прости ми, не ми щукна в момента.

— Смени го.

— Разбира се, скъпа. В кръщелното ще бъде Ерих Крюгер пети.

През седмицата, прекарана в болницата, Джени насила се хранеше. Но укрепна и преодоля депресията, която я оставяше без сили. След четвъртия ден от раждането на детето лекарите го извадиха от кувьоза. Позволиха й да го държи. То бе толкова крехко, но когато устните му се отвориха за гърдата й, тялото й преля от нежност. Тя не можеше да кърми Бет и Тина. По-важно бе да се върне на работа в галерията. Но на това дете тя искаше да отдаде цялата си енергия, да посвети всичкото си време.

Изписаха я от болницата, когато бебето стана на пет дни. В следващите три седмици всеки ден Джени се връщаше там през четири часа, за да го кърми. Понякога Ерих я караше, друг път й даваше колата с думите: „Има ли нещо, което мога да направя за бебето, скъпа?“. Момичетата свикнаха с това, че ги оставяше, сами. Отначало се цупеха, но после се успокоиха.

— Нищо страшно — каза Бет на Тина. — Татенцето ще ни забавлява.

Ерих я чу.

— Кого обичате повече, мен или майка си? — попита той и ги подхвърли нагоре във въздуха.

— Теб, тате — кикотеше се Тина.

Джени разбра, че Тина бе научена да отговаря, както Ерих искаше.

Най-после, след Деня на благодарността, й позволиха да заведе бебето у дома. Тя сама го облече в неговите си дрешки. Сърцето й радостно биеше, когато свали от телцето му грубата болнична дреха и я замени с мека, памучна, предварително изпрана, за да се омекоти платът.

Навън я посрещна хапещ студ. Ноември докара сняг, поледица. Вятърът свиреше между дърветата и клатеше непрекъснато клоните им. Коминът не преставаше да бълва пушек. Дим се виеше и от канцеларията на Клайд, и от къщата на Руни близо до гробището.

Момичетата изпаднаха във възторг от малкия си брат. Надпреварваха се коя първа ще го вземе от люлката.

— По-нежно, по-нежно. Толкова е мъничко — обаждаше се Джени, седнала до тях на кушетката.

Марк и Емили дойдоха да го видят. — Колко е красив! — възкликна Емили. — Ерих показва на всеки снимката му.

— Благодаря за цветята — прошепна Джени. — Баща ти и майка ти вече изпратиха поздравленията си. Обадих се по телефона на майка ти, но тя очевидно не беше у дома.

Думата „очевидно“ тя не изрече случайно. Убедена бе, че мисис Хановър си беше у дома, когато й се обади по телефона.

— Те се радват за теб… и за Ерих — избръщолеви Емили. — Струва ми се, че някой тук може да последва примера ви — продължи Емили през смях, обръщайки се към Марк. Той също й се усмихна.

„Не бързай със забележките си, докато не си съвсем сигурна“ — помисли си Джени. Опита се да ги заговори.

— Доктор Гарет, как намирате сина ми? Ще спечели ли и той трофейни купи?

— Напълно съм убеден — отвърна Марк.

Какво имаше в гласа му? Загриженост? Жал? Дали е забелязал онази крехкост у бебето, която и тя вижда? Беше сигурна в това.

Руни сякаш беше родена за бавачка. С нетърпение чакаше да поеме бебето от гърдите на Джени и да му подаде бутилката с мляко. А когато малкото спеше, тя четеше приказки на момичетата. Джени й беше благодарна за помощта. Безпокоеше я бебето. То спеше твърде дълго. Изглеждаше много бледо. Очите му започнаха да я следят. Имаха формата на бадем — също като на Ерих. Сега бяха стъклено-сини.

— Виждам и зелени точици в тях. Басирам се, че ще бъдат като на майка ти, Ерих — зелени. Ще ти харесат.

— Да, ще ми харесат.

Той измести кревата с балдахина до южната стена. Джени оставяше отворена вратата между спалнята и малката стая. Там стоеше люлката и тя можеше да долавя и най-малкия шум, който идваше от бебето.

Ерих все още не беше се върнал в спалнята при нея.

— Джени, нужно ти е спокойствие.

— Би могъл да оставаш при мен. Искам го.