Мери Кларк - Вик в нощта

— Руни — опита се да изрече гальовно Джени, — идвала ли си някога тук нощем и отваряла ли си тази врата? Просто за Да ме погледаш?

— Не. Но, Джени… — Тя се доближи до ухото й и прошепна: — Няма да кажа това на Клайд, защото той ме взема за луда. Понякога ме гълчи. Плаши ме, че ще ме отстрани оттук, и то за мое добро. Но откровено да ти кажа, виждах Каролайн да върви из имението през последните месеци. Даже я проследих до къщата. Затова си мисля, че тя може и да се е върнала. Значи и Ардън един ден ще се върне.

Джени тихо лежеше в леглото. Този път болките не бяха слаби. Засилваха се на час, на минути. „Ето те и теб, Крюгер младши. А аз се страхувах, че няма да успеем“ — мислеше си Джени.

На последната консултация при д-р Елмендорф се разбра, че бебето е около два килограма и двеста.

— Пожелавам ви по-голямо да бъде, но теглото е достатъчно за нормално бебе. Откровено да ви кажа, все ми се струва, че ще родите преждевременно. На скенера се вижда, че ще имате син, мисис Крюгер. Права бяхте.

Тя отиде долу, за да съобщи на Ерих. Вратата на спалнята му беше затворена. Тя никога не влизаше там. Поколеба се и почука.

— Ерих — тихо и нежно повика Джени.

Никакъв отговор. Дали е отишъл до хижата през нощта? Напоследък той усилено рисуваше, но за вечеря се връщаше в къщата.

Тя го попита за преградата, която отделя спалнята им от неговата стая.

— Боже мой, Джени, съвсем бях забравил. Откъде ти дойде на ум за това? Някой ти е казал, нали? Само Руни влиза и излиза тук като у дома си. Предупредих те да не я допускаш толкова близо до себе си.

Джени не се осмели да му каже, че Руни е виждала напоследък Каролайн да се разхожда из имението.

Сега тя блъсна вратата и посегна към електрическия ключ. Леглото беше оправено. Ерих не си беше идвал.

Налагаше се да отиде до болницата. Часът беше четири. Никой нямаше да дойде преди седем. Освен…

Стъпвайки тихо с босите си крака в широкото фоайе, Джени мина покрай затворените врати на другите спални. Ерих никога не би ги използвал, освен…

Предпазливо отвори вратата на старата му стая. Трофейната купа върху нощната масичка отразяваше лунната светлина. Люлката, сега празна, украсена с драперия от жълта коприна и бяла тюлена мрежа, стоеше до леглото. Мрежата беше отдръпната. Ерих спеше в любимата си от детинство поза. Ръката му беше положена над мрежата, сякаш я бе държал, преди да заспи. Джени си спомни нещо, което Руни й бе казала.

„И сега виждам как Каролайн люлее Ерих, а той шумно си играе. Казвала съм му колко щастлив е бил, че е имал толкова търпелива майка.“

— Ерих — прошепна Джени и го побутна по рамото. Той отвори очи и скочи изведнъж от леглото си.

— Какво има, Джени?

— Май трябва да отидем до болницата. — Ерих я прегърна. — Нещо ми подсказваше да остана тук тази вечер… да съм близо до теб. Заспал съм с приятната мисъл, че нашият син ще бъде в тази люлка.

От седмици той не я бе докосвал. Сега тя разбра, че бе жадувала за прегръдката му. Посегна и го погали по челото.

В тъмнината ръката й опипваше очертанието на лицето му, меките му мигли. Изведнъж тя потръпна.

— Какво ти стана, скъпа? Не си ли добре?

Джени въздъхна тежко.

— Не мога да ти обясня защо, но нещо ме стресна тъкмо сега. Като че ли за първи път ще раждам.

Светлината в родилната зала блестеше непоносимо над нея. Чак очите я заболяха. Тя ту губеше съзнание, ту идваше на себе си. Ерих, облечен като лекарите, бдеше над нея. Защо през цялото време той я наблюдаваше?

Последният напън. „Още малко… ето сега“ — молеше се тя.

Доктор Елмендорф й подаде мъничкото крехко телце. Всички се надвесиха над детето.

„Искам бебето да е добре. Искам да го видя“ — но устните й не успяха да изрекат тези думи. Тя не можеше да ги раздвижи.

— Нека аз да го видя — каза нервно Ерих. В гласа му прозвуча тревога. После Джени чу смаяния му шепот. — То има същата коса като на момичетата — тъмночервена коса!

Когато отново отвори очи, стаята беше тъмна. До леглото й седеше медицинска сестра.

— Къде е бебето?

— То се чувства добре — зауспокоява я сестрата. — Малко ни разтревожи. Опитайте се да заспите.

— А съпругът ми?

— Отиде си вкъщи.

Какво й бе казал Ерих в родилната зала? Не можа да си спомни.

Непрекъснато заспиваше и се пробуждаше. Сутринта при нея дойде детският лекар.

— Аз съм д-р Боувич. Дробовете на детето не са добре развити. Ще направим всичко възможно да му помогнем, майко. Обещавам ви го. Междувпрочем, тъй като вие сте писали в картона, че сте католичка, решихме, че е най-добре да го кръстим още снощи.