Мери Кларк - Вик в нощта

— Искаш ли да доведа и Тиквичко? Ако двете си измиете ръцете, ще можете да го подържите.

— Джени, нека аз да го донеса — прекъсна ги Руни.

— Добре. Тъкмо ще му приготвя овесена каша.

Само след минути Руни се върна в стаята. Тя грижливо държеше бебето. Изглеждаше разтревожена.

— Мисля, че детето има температура.

Доктор Боувич пристигна в пет часа.

— Веднага трябва да го заведем в болница.

— Не, моля ви — запротестира с треперещ глас Джени.

— Още утре можем да го върнем — опита се да я успокои той. — Опасно е — децата много бързо вдигат температура. От друга страна, не ми се иска да извеждам детето в този студ. Е, добре — нека видим как ще се чувства синът ви утре сутринта.

Руни остана, за да приготви вечерята. Джени даде аспирин на малкия. Самата тя се чувстваше неразположена. Непрекъснато й беше студено.

— Руни, подай ми, моля те, шала.

Наметна го на раменете си и зави бебето, което държеше на ръце.

— Милата ми — изпъшка Руни. Лицето й беше сиво като пепел.

— Какво ти е, Руни?

— Ами като видях цвета на шала… и тъмната ти коса… само за миг ми се стори, че гледам Каролайн на картината. И ме втресе.

Клайд трябваше да дойде към седем и половина, за да вземе Руни.

— Той няма да ме остави сама да си отида у дома през нощта — довери й Руни. — Казва, че не му се нравят глупавите ми приказки, след като съм била сама навън.

— Какви глупави приказки? — попита разсеяно Джени. Бебето беше заспало в ръцете й. Дишането му беше тежко.

— Знаеш ли — каза Руни и снижи гласа си до шепот, — веднъж, докато си говорех сама на себе си, споменах пред Клайд, че съм видяла Каролайн около къщата. Клайд едва не полудя.

Джени потрепери. По-рано Руни си беше нормална жена. Тя не говореше за Каролайн, преди да се беше родило бебето.

Някой силно почука на вратата. Беше Клайд. Той влезе в преддверието.

— Хайде, Руни — подкани я той. — Да тръгваме. Не съм вечерял.

Руни доближи устни до ухото на Джени.

— Джени, трябва да ми повярваш. Каролайн си е дошла. Повярвай ми. Тя просто е искала да види внука си.

През следващите четири денонощия Джени не отмести люлката на детето от леглото си. Не изпускаше малкото от очи. Следеше дишането му. Отпусна се едва когато й се стори нормално.

Всяка сутрин идваше лекарят.

— Следя да не се появят признаци на пневмония — заяви той. — Бебетата лесно настиват й ги удря в дробовете. Само за часове развиват пневмония.

Ерих не се връщаше от хижата. Джени взе на ръце бебето и го сложи в люлката до печката. Така можеше да го наблюдава, докато се занимаваше с Тина и Бет.

Непрекъснато я терзаеше мисълта, че е станала сомнамбул. „Божичко, наистина ли съм се разхождала посред нощите навън?“ Отдалече са я взели за Каролайн, ако е била увита с шала. Как би могла другояче да си обясни видението на Руни, въпроса на Тина: „Защо не говориш с мен, когато влизаш в стаята ни?“, твърдението на Джо, че я видял да се качва при Кевин в колата?

В навечерието на Нова година лекарят с широка усмивка обяви: „Детето прескочи смъртта! Джени, ти си незаменима болногледачка. Сега ти е нужна почивка. Помисли и за себе си. Ако не иска да суче през нощта, не го буди.“

След като го накърмеше в десет вечерта, Джени го връщаше в люлката.

— Ще ми липсваш, Тиквичко. Важното е, че се излекува от тази коварна простуда.

Очите на бебето, тъмносини като небето през нощта, я гледаха сериозно изпод дългите меки мигли.

— Знаеш ли, че вече сме на осем седмици? Колко голямо момче си станал! — разговаряше тя с бебето, докато развързваше спалния му чувал. — А сега ритай на воля. — После го взе и го притисна до себе си, вдишвайки приятния аромат на пудра. — Колко хубаво миришеш! Лека нощ, Тиквичко.

Джени остави отворена междинната врата и се мушна в леглото. След няколко часа идваше Нова година. Преди година по това време празнуваше с Фран и приятелките й. Те знаеха, че Джени не можеше да излиза навън заради малките, и се отбиха в апартамента й. По-предишната Нова година посрещнаха с Нана. Фран обичаше да се шегува с нея: „Сигурно Нана е вече на небето. Облегнала се е на прозореца и се кара на някакъв си, който вдига шум.“ Смяха се всички.

— Джени, очаква те щастлива Нова година — уверяваше я Фран. — Предчувствам го, усещам го с костите си.

Щастлива Нова година! Когато се върне в Ню Йорк ще каже на Фран да си провери костите — те явно я мамеха.

Ами бебето?! Появата му през тази година омаловажи всичко останало. „Вземам си думите назад. Годината беше наистина щастлива“ — помисли си Джени.