Мери Кларк - Вик в нощта

Слънчевите лъчи проникваха в спалнята, когато тя се събуди. Стрелките на порцелановия часовник върху нощната масичка сочеха осем без пет. Бебето беше спало непробудно цялата нощ, прескочило бе храненето в шест. Джени скочи от леглото, бутна вратата и се надвеси над люлката. Дългите мигли хвърляха спокойни сенки над бледите бузки. Ръцете му бяха разтворени и дланите с тънки разперени пръстчета приличаха на звезди.

Бебето не дишаше.

По-късно тя си спомни за писъците си, за това, как тичаше боса по нощница с бебето на ръце по снега към канцеларията. Там бяха Ерих, Клайд, Люк и Марк. Марк грабна детето от ръцете й, сложи устни върху неговите устица.

— Задушило се е в креватчето, мисис Крюгер — установи д-р Боувич. — То бе болнаво. Не зная дали щеше да издържи операцията. За него така е по-добре.

Руни хълцаше и повтаряше: „О, не! Не биваше!“ „Нашето бебе!“ — стенеше Ерих.

„Моето малко момче. Ти му отказа името си“ — горчиво си мислеше Джени.

— Защо Бог взе при себе си нашето бебе? — питаха Тина и Бет.

Наистина! Защо им го взе?

— Ерих, да го погребем при майка ти. При нея няма да се чувства самотно — каза Джени и закърши безпомощно ръце.

— Съжалявам, Джени — отсече Ерих. — Не искам да обезпокояваме Каролайн!

След кратка литургия Кевин Макпартланд беше погребан при другите три бебета, починали по време на три поколения. С пресъхнали от плач очи Джени наблюдаваше как спускат в гроба малкия ковчег. Спомни си, че първата сутрин тя гледаше гробовете на децата и се чудеше възможно ли е човек да понесе такава загуба — загубата на детето си. Ето че й се случи и на нея!

Започна да стене. Ерих протегна ръката си. Тя я отблъсна.

Всички се върнаха в къщата — Марк, Емили, Руни, Люк, Клайд, Ерих и тя. Беше мразовито. Елза ги очакваше. Приготвила бе сандвичи. Очите й бяха подути от плач. „Значи и Елза е страдала“ — помисли си Джени. Стана и неловко.

Ерих ги покани във всекидневната. Марк се доближи до нея. Поднесе й чаша с напитка.

— Изпий я. Ще те сгрее. — Брендито опари гърлото й. Не беше вкусвала алкохол от момента, когато разбра, че е бременна. Сега това нямаше повече никакво значение.

Тя приседна на стола с подкосени крака. Отпи от напитката. Трудно й бе да преглъща.

— Ти трепериш, Джени — каза й Марк. Руни го чу.

— Ще ти донеса шала — предложи тя.

„Не искам онзи, зеления — съпротивляваше се вътрешно Джени, — не този, с който стоплях детето“ — но Руни вече я загръщаше.

Люк не сваляше очи от Джени. Тя знаеше защо. Опита се да отметне шала от раменете си.

Ерих беше разрешил на Тина и Бет да донесат куклите и люлките си във всекидневната, за да бъдат всички заедно. В очите на момичетата Джени прочете уплаха.

— Мамо, виж, ето така Бог ще завива нашето бебе горе на небето — обади се Бет и нежно придърпа завивката на куклата до брадичката.

В стаята настъпи тишина. Наруши я ясният като звънче гласец на Тина.

— И ето така онази дама — тя посочи към портрета на Каролайн — зави бебето през нощта, когато Бог го взе на небето… — Момиченцето бавно разтвори дланите си и натисна с тях лицето на куклата.

Джени чу дълбока въздишка. От устните й ли се отрони? Погледите на всички бяха обърнати към портрета. Като по сигнал после се обърнаха към Джени — изплашени, питащи.

— О, не, не! — припяваше гласът на Руни. — Каролайн никога няма да нарани детето, миличка — и тя се втурна към Тина. — Каролайн винаги слагаше ръцете си на лицето на Ерих, когато той беше малък. Ето как — и тя нежно постави длани върху бузите на куклата. — После се смееше и му казваше: „Каро, каро.“ То значеше „мили мой“.

Руни се обърна и се заоглежда. Сега имаше на кого да разказва.

— Джени, точно така е, както аз ти казвам. Тя се е върнала. Може би е разбрала, че бебето е болно, и е искала да ти помогне.

— Клайд, веднага я изкарай оттук — изкрещя Ерих. Клайд хвана Руни за ръка.

— Хайде. И не вдигай шум, моля те. Руни се дръпна.

— Джени, кажи им, че съм видяла Каролайн. Кажи им, че те предупредих. Кажи им, че не съм луда.

Клайд стискаше до болка ръката на Руни, пръстите му се бяха впили в плътта, Джени се опита да стане от стола си, но краката й не помръдваха. Опита се да говори, ала усети, че няма глас. Малките ръчички на Тина закриваха и бузите, и носа на куклата.

Люк издърпа ръката на Клайд.

— Остави я на мира, човече. За бога, не виждаш ли, че всичко това й е пряко сили?

— Руни, защо не си отидеш у дома да си легнеш? — успокояваше я Люк. — Днес беше ужасен ден за теб.