Мери Кларк - Вик в нощта

Би могла да продаде медальона на Нана, за да се сдобие с малко пари. Преди години един бижутери предлагаше за него хиляда и сто долара. Ако и сега получи толкова, ще може да си купи самолетните билети. Част от сумата ще задържи, докато си намери работа.

Далеч от къщата на Каролайн, от портрета на Каролайн, от леглото на Каролайн, от нощницата на Каролайн, от сина на Каролайн, тя отново ще бъде Джени. Ще може да мисли спокойно, да прогони всички кошмари, на които сега беше пленница.

Джени заспа с усмивка. Ръцете си бе положила под лицето като възглавница.

На другия ден се обади по телефона на Фран. О, блажена, благословена свобода! Колко приятно бе да знаеш, че никой не записва разговора ти в канцеларията, че никой не те подслушва, че никой няма да те прекъсне.

— Джени, защо не отговори на писмата ми? Помислих, че си ме захвърлила на боклука.

Тя не каза, че въобще не ги бе получила.

— Фран, имам нужда от теб — трябва да се махна оттук — припряно заговори Джени.

Изведнъж кръшният смях на Фран изчезна. — Лоша е връзката, Джени. Не те чувам. По-късно щеше да обясни всичко на Фран. Сега просто се съгласи с нея: „Да, лоша е връзката.“

— Повярвай ми. Ще се върна при теб. Обади се след осем. Тогава завършва визитацията.

Фран се обади на следващата вечер след седем. Щом телефонът иззвъня, Джени разбра какво бе станало. Фран не се беше съобразила с разликата във времето. В Ню Йорк беше осем и десет. Ерих стоеше до леглото й. Веждите му се вдигнаха нагоре, когато й подаваше слушалката. Гласът на Фран ехтеше в мембраната: „Страшни планове имам!“

— Фран, колко мило, че те чувам отново! — После се обърна към Ерих: — Ерих, Фран ми се обажда, за да ме поздрави.

Фран разбра намека й.

— Ерих, как си? Толкова съжалявах, като научих, че Джени не е добре.

Щом завърши разговорът, Ерих веднага я попита:

— Какво има, Джени? За какви планове ти говори Фран?

Тя се върна в къщата в последния ден на януари. Бет и Тина я гледаха като чужда… Бяха някак смълчани.

— Мамо, теб все те няма.

В Ню Йорк тя им отделяше повече време в свободните съботи и недели, отколкото тук през последната година.

Какви подозрения таи Ерих след разговора й с Фран? Тя беше толкова кратка:

— Сетих се, че не бях разговаряла с Фран цяла вечност и вдигнах телефонната слушалка. Колко мило от нейна страна, че и тя ми се обади!

С Фран се чуха отново, след като Ерих си отиде от болницата онази вечер. Фран изпищя от радост: „Имам приятелка, управител на едно училище за медицински сестри близо до Ред Бенк, Ню Джърси. Там се подготвят и учители за детските градини. Казах й, че можеш да преподаваш музика и изкуство. Тя ти е намерила работа. Дори ти търси вече и апартамент.“

Джени си пожела сполука.

Ерих се подготвяше за изложбата в Хюстън. Започна да пренася картините си от хижата.

— Тази я нарекох „Доставчика“ — каза той, сочейки с ръка една маслена творба в сини и зелени тонове. Високо в клоните на един бряст се виждаше птиче гнездо. Майката летеше към дървото с червей в човката. Листата така скриваха гнездото, че бе невъзможно да се видят малките. Но зрителят усещаше тяхното присъствие.

— Идеята за тази картина ми хрумна онази вечер, като те срещнах и взех от ръцете ти момичетата, на Второ авеню — обясни й Ерих. — Ти имаше загрижен вид, защото бързаше Да приютиш децата си у дома и да ги нахраниш.

Ерих говореше с прочувствен тон. Сложи ръка на раменете й.

— Харесваш ли я?

— Прекрасна е!

Само когато гледаше картините на Ерих, Джени не се чувстваше изнервена от присъствието му. Тъкмо в човека на изкуството се бе влюбила тя, в художника, който умееше да долавя пъстротата на ежедневието и сложните чувства, които я съпътстват.

Дърветата в дъното на картината. Тя разпозна норвежките борове, които растяха, покрай гробището.

— Ерих, сега ли си я завършил?

— Да, скъпа.

— Но това дърво вече го няма. Ти почти изсече брястовете покрай гробището заради холандския бряст, дето беше заразен през пролетта.

— Започнах рисунката с дървото, но не можах да изразя чрез него онова, което исках да кажа. Един ден видях птичка с храна в клюна. Тя хвърчеше към малките си и се сетих за теб. Ти ме вдъхновяваш за всичко, Джени.

В началото на съвместния им живот подобно признание би я разчувствано, но сега я плашеше. Знаеше, че то ще бъде последвано от някаква забележка, която ще я извади от равновесие за останалата част от деня.