Мери Кларк - Вик в нощта

— Мистър Крюгер ми каза, че заминава с децата надалече. Щял да ми се обади кога ще се върнат.

— Кога ти го каза, Елза?

— Сутринта, когато влизаше в колата. Тук ли ще останете?

В строгото лице на Елза Джени прочете състрадание. Забелязала го бе след смъртта на бебето, макар да не го очакваше.

— Да, ще остана.

Цели часове, след като Елза си отиде, Джени все седеше във всекидневната и все чакаше. Ерих щеше да се обади по телефона. Беше повече от сигурна. А как щеше да разговаря с него? Да му каже, че се кани да замине, да го напусне? Той беше го разбрал. Да му обещае, че ще остане при него? Нямаше да й повярва.

Къде ли е откарал момичетата?

В стаята притъмня. Трябваше да светне лампите, но дори и за това не й стигаха силите. Луната изгря и се показа през дантелените завеси. Хвърли бледите си лъчи върху картината.

Джени отиде в кухнята, направи си кафе и седна до телефона. В девет телефонът иззвъня. С разтреперана ръка тя посегна към слушалката.

— Ало — каза тя с толкова приглушен глас, че едва ли можеше да се чуе.

— Мамо — извика Бет, — защо не си искала да дойдеш с нас? Нали ни обеща?

— Бетинко, къде си?

Нещо пропука в телефона. „Искам да говоря с мама“ — настояваше Бет.

— Мамо — обади се и Тина, — не летяхме със самолетчето, както ни обеща.

— Тина, къде си?

— Здравей, скъпа — обади се накрая Ерих с топъл успокояващ глас. — Тина и Бет хленчат около мен.

— Ерих, къде си? Защо го направи?

— Защо съм го направил ли? Скъпа, ти ли ме питаш? Просто ти попречих да ми вземеш децата. Спасих ги от опасността, която ги грозеше.

— Опасност?! За каква опасност ми говориш, Ерих?

— Джени, предупредих те, че ще се грижа за теб, но няма да ти разреша да ми отнемеш моите момичета.

— Няма да го сторя, Ерих. Доведи ги у дома.

— Това не е достатъчно. Иди до писалището. Вземи лист хартия и писалка. Аз ще почакам на телефона.

Момичетата плачеха, но тя чу и шум от камион, който минаваше по пътя. Той може би се обаждаше от крайпътна кабина на магистралата. „Ерих, къде си?“

— Казах ти да вземеш писалка и хартия. Аз ще ти продиктувам нещо. Запиши го. Побързай, Джени!

Писалището в стил „Едуард“ беше заключено с голям златен ключ. Тя се опита да отключи чекмеджето, но издърпа ключа. Той падна. Наведе се да го вземе. От рязкото движение в главата й нахлу кръв. Почувства се замаяна. Наложи се да се придържа до стената, бързайки към телефона.

— Готова съм, Ерих.

— Ще ти продиктувам едно писмо. То е до мен. „Скъпи Ерих!“

Със слушалката между ухото и рамото си, Джени написа двете думи. Той говореше ужасно бавно.

Разбрах, че съм много болна. Станала съм лунатичка. Върша ужасни неща и не си спомням за тях. Излъгах, че не съм влизала в колата на Кевин. Аз го повиках тук, за да го убедя да ни остави на мира. Не съм искала да му причиня толкова голямо зло.

Тя пишеше механично. Не искаше да го прекъсва, да се оправдава. Думите му я пробождаха. Изведнъж ръката й се отпусна.

— Ерих, няма да напиша такова нещо. То не отговаря на истината.

— Остави ме да завърша. Просто слушай. — И той започна да говори по-бързо.

Джо заплашваше да каже, че ме е видял, когато съм влизала в колата. Не можех да му попреча. Сънувах, че съм смесила отровата с овеса. Но си знаех, че не е сън. Аз исках да приемеш бебето като свое, а ти знаеше, че е от друг. Мислех, че за нашия брак ще бъде най-добре, ако бебето умре. То ми отнемаше цялото време и внимание. Тина ме е видяла при бебето. Видяла ме е, когато съм натискала с ръце лицето му. Ерих, обещай ми, че никога няма да ме оставиш сама с децата. Не мога да нося отговорност за постъпките си.

Писалката се търкулна от ръката й. „НЕ!“

— Джени, ще се върна, когато ти напишеш и подпишеш това писмо. Ще го сложа в сейфа си. Никой няма да знае за това.

— Ерих, моля те. Няма да го направиш, нали?

— Джени, аз мога да отсъствам месеци, години, ако е необходимо. Познаваш ме. Ще ти се обаждам на седмица или две веднъж. Помисли си.

— Не!

— Джени, зная какво си сторила. — Гласът му стана по-мек. — Ние се обичаме. Но не мога да рискувам да те изгубя, не мога да рискувам и живота на момичетата.

Телефонът прекъсна. Тя остана като вцепенена с хартията между пръстите.

— Мили боже — проплака Джени, — моля те, помогни ми! Не зная какво да правя.

Отиде до телефона и се обади на Фран.

— Няма да дойдем.

— Джени, какво се е случило? — Връзката беше лоша. Дори силният глас на Фран сега звучеше приглушено.