Мери Кларк - Вик в нощта

— До земята на Ерих сме като дребни картофчета — каза Марк. — Притежаваме шестстотин и четиридесет акра. Имам клиника в имението…

Къщата на Марк бе такава, каквато тя си представяше, когато Ерих й описваше своята. Бяла, просторна, с веранда отпред.

Стените във всекидневната бяха заети от шкафове за книги. Бащата на Марк седеше удобно в стола си и четеше. Вдигна очи, когато Джени влезе. Тя наблюдаваше изражението на лицето му.

И той като сина си беше едър мъж, с широки рамене. Гъстата му коса бе цялата побеляла. През стъклата на очилата му се виждаха синьосиви очи. Веждите му бяха сивкаво-бели. На Марк бяха черни. Но в очите на Люк Гарет имаше същите игриви пламъчета като в тези на Марк.

— Май вие сте Джени Крюгер?

— Да, аз съм — отговори тя и усети, че й хареса от пръв поглед.

— Нищо чудно, че Ерих… — не се доизказа той. — Много исках да се запозная с вас. Надявах се, че ще ви видя, когато бях тук през февруари, но нямах шанс…

— Нима сте били тук през февруари? — каза тя и се обърна към Марк. — Защо не си довел баща си у нас?

Марк вдигна рамене.

— Ерих ми даде да разбера, че двамата карате медения си месец у дома. Имам още десет минути на разположение, преди да отворя клиниката си. Какво ще пиеш? Чай или кафе?

Марк отиде в кухнята и тя остана насаме с Люк Гарет. Чувстваше се така, сякаш бе на оглед пред училищен инспектор и всяка минута щеше да я попита: „Харесват ли ви курсовете при нас? Доволна ли сте от нашите преподаватели?“

Тя не скри мислите си от Люк. Той се усмихна.

— Опитвам се да размишлявам, да анализирам. Как вървят нещата при вас?

— Зависи от това какво сте чули.

— Ами за катастрофата, сполетяла бившия ви съпруг. За разпита.

— Значи знаете всичко — каза тя и повдигна рамене, като че ли искаше да отхвърли от себе си всичко, стоварило се върху крехките й плещи. — Не мога да виня хората за това, което си мислят. Палтото ми действително бе намерено в колата. Онзи следобед някаква жена се обадила по телефона в театъра от нашия телефонен апарат.

— Мисля, че има някакво логично обяснение и когато го открият, всичко ще се нареди.

Тя се поколеба дали да му каже за Руни, но се отказа. А и не искаше да повтаря думите на онзи, който й се обади през нощта. Марк влезе, последван от висока слаба жена с поднос. Приятната миризма на сладкиша за кафето й напомни за едно от големите кулинарни постижения на Нана — бисквитен сладкиш за кафе. От спомена очите й плувнаха в сълзи.

— Не сте щастлива тук, нали, Джени? — попита Люк.

— Очаквам да бъда — отговори тя чистосърдечно.

— И Каролайн казваше точно така — нежно подхвана Люк. — Помниш ли, Марк, онзи, последния следобед, когато качих багажа й в колата?

Няколко минути по-късно Марк тръгна за клиниката и Люк я откара вкъщи. Шофираше смълчан и разсеян и след няколко опита да го заговори тя също замълча. Люк спря колата пред главния вход. Джени забеляза, че погледът му се задържа върху люлката на верандата.

— Проблемът е — обади се изведнъж той, — че на това място тук нищо не се е променило. Ако направите снимка на къщата и я сравните с друга отпреди тридесет години, ще бъдат еднакви. Нищо ново не е направено, нищо не е поправено, нищо не е преместено. Може би това създава усещането у хората, че Каролайн е тук, и те очакват да я видят. Сякаш вратата ще се отвори и тя ще излезе усмихната и ще се затича да те посрещне, и, както винаги, ще настоява да останеш за обяд. След като се разведох с майката на Марк, Каролайн стана втора майка за него.

— А за вас? — попита Джени. — Какво беше тя за вас? Люк я погледна с пронизващите си очи, които изведнъж помръкнаха.

— Всичко, което съм искал от една жена — каза той. После рязко се изкашля, сякаш да прочисти гърлото си, страхувайки се, че е разкрил твърде много за себе си.

Като слезе от колата, Джени се обърна към Люк:

— Обещай ми, че когато Ерих се върне, ще ми гостувате с Марк.

— Много ще се радвам. Всичко ли взе от колата?

— Да.

— Джени! — извика той след нея. Тя се обърна. Видя, че лицето му бе свито от мъка.

— Прости ми. Просто приликата ти с Каролайн е толкова голяма, че чак ме плашиш. Джени, бъди предпазлива! Пази се от злополуки!

На трети юни Ерих се върна у дома. На втори вечерта той се обади на Джени.

— Джени, толкова съм нещастен. Скъпа, всичко бих дал, за да не си толкова разстроена.

Тя почувства, че вече не е така напрегната. Както Марк й бе казал, клюките ще отмрат. Да можеше само да задържи тази мисъл в съзнанието си! Да повярва, че всичко ще се оправи и ще го забравят.