Мери Кларк - Вик в нощта

— О, Ерих, предупреди момичетата, че докато отсъстваш, не могат да яздят.

— Татеее — изхленчиха и двете в глас.

— О, не зная. Джо ми се извини, че не е бил с ума си. Дори се кани да се върне при майка си. Мисля, че ще е добре да му позволим да извежда момичетата. А ти, Джени, за минута не се отделяй от тях.

— Не. По-добре не.

— Защо? Имаш някакво сериозно основание ли? — погледна я той и смръщи вежди.

Тя си спомни думите на Марк. Но каква полза да ги обсъжда с Ерих!

— Прецени ти. Ако мислиш, че за децата е по-сигурно… — Ръцете му се обвиха около тялото й.

— Ще ми липсваш.

— И ти на мен, Ерих.

Придружиха го до колата. Клайд я беше изкарал от гаража. Джо я бе излъскал до блясък. Руни стоеше насреща, готова да дойде при Джени, за да шият заедно. Марк бе дошъл, за да го изпрати.

— Веднага щом пристигна в хотела, ще ти се обадя — каза Ерих. — При теб ще бъде около десет вечерта.

Вечерта тя лежеше в леглото в очакване да звънне телефонът. „Колко е голяма къщата — мислеше си тя. — Всеки може да влезе през входната врата, през коя да е от вратите, да се качи по стълбите, без да го чуя.“ Ключовете висяха в канцеларията. Нощно време тя се заключваше, но денем често оставяше отворено и вътре нямаше никой. Ами ако някой вземе ключ и си извади нов, а оригинала върне на мястото му? Кой ще разбере?

„Но защо се тревожа сега?“ — питаше се Джени.

Този проклет сън, който непрекъснато се повтаряше, това докосване по челото й, по бузите, ушите и косата — всяка вечер се повтаряше. И все по един и същ начин. Тежката борова миризма, усещането на присъствие, на допир и тихото шумолене. А светнеше ли лампата, всичко изчезваше като от магическа пръчка.

Поне да можеше с някого да сподели съня си. Но с кого? Доктор Елмендорф ще я прати на психиатър. Сигурна бе, че ще го стори. А тъкмо това чакаха хората в Гранайт Плейс. Представете си, ще изследват главата на съпругата на Крюгер!

Наближаваше десет. Телефонът иззвъня. Тя скочи и грабна слушалката.

— Ало? — Никой не отговори. Не. Тя чуваше някакъв шум. Не беше дишане, а нещо странно. — Ало — повторно каза Джени и се разтрепери.

— Джени — прошепна някой.

— Кой е?

— Джени, сама ли си?

— Кой е?

— Имаш ли друг приятел от Ню Йорк при теб, Джени? Обича ли да плува?

— За какво ми говорите?

Изведнъж шепотът се превърна в неудържим крясък, после в истеричен смях. Гласът беше неузнаваем.

— Курва! Убийца! Махай се от леглото на Каролайн! Веднага се махай, още сега!

Тя рязко постави слушалката на мястото й. О, боже! Кой ще й помогне?

Закри лицето си с ръце и почувства нервен тик под окото си.

О, боже! Телефонът отново иззвъня.

„Не. Няма да го вдигна сега!“ — зарече се тя.

Четири, пет, шест-пъти — накрая спря. После отново иззвъня.

„Ерих е!“

Беше малко след десет. Тя грабна слушалката.

— Джени — обади се загрижено Ерих, — какво става? От няколко минути се мъча да се свържа с теб, линията е заета непрекъснато. Добре ли си? Кой говори с теб?

— Не зная. Някакъв странен глас — изрече тя почти истерично.

— Изглеждаш ми разтревожена. Какво ти каза този странен глас?

— Аз… аз не мога да ти повторя думите му.

— Разбирам те — след дълга пауза заяви Ерих. — Нека не го обсъждаме сега.

— Как можеш да кажеш „да не го обсъждаме“! — Шокирана, Джени усети, че самата тя крещи също като онзи, който й се обади. — Аз искам да го обсъждам. Искам. — Хълцайки, тя му предаде думите на непознатия. — Кой може да ме обвинява така? Кой може толкова да ме мрази?

— Скъпа, успокой се. Моля те, Джени.

— Но, Ерих, кой може да бъде?

— Скъпа, помисли. Сигурно е била Руни.

— Защо Руни? Тя ме обича.

— Може и да те обича, но тя обичаше също и Каролайн. Тя иска да върне Каролайн и когато я прихванат, гледа на теб като на натрапница. Скъпа, аз те предупреждавах за нея. Джени, моля те, не плачи. Всичко ще се оправи. Ще се грижа за теб. Винаги ще се грижа за теб.

Понякога в дългите й безсънни нощи се появяваха силни спастични болки. Сега те станаха постоянни. В осем часа тя се обади на д-р Елмендорф.

— Елате веднага — каза й той.

Клайд беше излязъл рано за добитъка. С него беше и Руни. Тя не смееше да помоли Джо да я закара с колата. Във фермата работеха колкото си щеш мъже, но Ерих я беше предупредил да не става близка с тях.

Не искаше да се обърне към никого. Обади се на Марк и му обясни.

— Ако имаш възможност…

— Няма проблем — веднага й отговори той. — Ако не възразяваш, ще те докарам и обратно. Може би татко ще го направи. Той се върна от Флорида. Ще остане почти през цялото лято при мен.