Мери Кларк - Вик в нощта

— А някакви усложнения при раждането ви?

— Не зная — осиновена съм. Баба ми никога не ми е споменавала нищо. Родена съм в Ню Йорк. Ето всичко, което зная за себе си.

— Разбирам. Трябва да ви подсилим. Имам усещането, че сте преживели голямо напрежение.

„Колко деликатно го каза“ — помисли си Джени.

— Ще ви предпиша витамини. И никакво вдигане на тежки предмети. Дайте си почивка от всичко.

Ерих седеше до нея. Посегна за ръката й и я погали.

— Ще се погрижа добре за нея, докторе.

— Мисля, че най-добре ще е да се въздържате от съпружески контакти през следващите няколко месеца, а дори и през цялата бременност. Ще бъде ли това проблем за вас?

— Никакъв проблем, след като от това зависи Джени да роди здраво дете.

Докторът кимна одобрително с глава. „За съжаление точно това е проблемът“ — каза си Джени. Дали лекарят разбираше, че единствено от съпружеските връзки зависи тяхната близост, както и да се затворят вратите на ревността и подозрението помежду им, да се спре натискът на общественото мнение?

Пролетта дойде късно с проливните си следобедни дъждове и топлото слънце. Земята се покри с гъста и тучна зеленина. Полето от люцерна, сега украсено със сини цветове, бе в очакване на първата коситба.

В далечината по склоновете, които се спускаха към брега на реката, кротко пасеше добитъкът. Клоните на дърветата протегнаха отново ръце, за да съберат ведно шумолящите си листа и да изплетат заслон в зелено. Сърнички притичваха през гората, застояваха се, заслушваха се и бързаха да се шмугнат в храстите, където намираха защита.

Дори къщата грейна от хубавото време. Колкото тежки да бяха завесите вътре, не можеха да устоят на полъха отвън — смес от теменужки, нарциси и рози.

За Джени промяната в природата бе добре дошла. Топлината от пролетните слънчеви лъчи прогони студа от тялото й. Ароматът на цветя, проникващ отвън, измести тежката борова миризма в стаите. Сутрин тя ставаше от леглото, отваряше прозорците и се наслаждаваше на свежия нежен ветрец. Не й помогнаха хапчетата, които взимаше сутрин — хапнеше ли нещо, веднага го повръщаше. Ерих настояваше да не става от леглото — носеше й закуската там. Малко по-късно гаденето преминаваше.

Сега той оставаше вкъщи всяка вечер.

— Не искам да си сама, скъпа. Готов съм за изложбата в Сан Франциско.

Трябваше да тръгне на двадесет и трети май.

— Доктор Елмендорф каза, че дотогава отново ще стъпиш на краката си.

— Надявам се и аз. Сигурен ли си, че не ти преча да рисуваш?

— Съвсем сигурен съм. Приятно ми е да прекарвам повече време с момичетата. Няма да повярваш, но мога да организирам времето си, както пожелая — между Клайд в канцеларията, управителя на завода за варовици й бащата на Емили в банката.

Сега Ерих сам водеше момичетата до конюшнята при понитата всяка сутрин. Руни идваше редовно. Джени напредваше в плетенето на пуловера. Руни дори й започна модела за кувертюрата, която щеше да изработи след това.

За Джени все още бе загадка появата на палтото й в колата на Кевин. Ами ако е дошъл и се е опитал да влезе през вратата откъм верандата? В такъв случай вратата ще е била отворена. Да приемем, че е влязъл. Там е и вратата на килера. Може и да се е паникьосал. Откъде ще знае дали вътре не спи икономката? Може и да е взел палтото й от закачалката с цел да инсценира среща с нея, след това е подкарал колата в грешна посока. Бръкнал в джобовете й за пари и оттам измъкнал ключа. После… после колата стремглаво тръгнала към реката.

Но това не обясняваше обаждането по телефона.

След следобедния сън момичетата обичаха да бродят из полето. Джени сядаше с плетка на верандата и ги наблюдаваше. Руни беше извадила от тавана всякакви материали за дрехи, за тапициране на мебели, голям топ тъмносин памучен плат. Навремето Джон го купил, за да ушият завеси на малката спалня, когато се преместил там. „Казах му, че ще бъдат много тъмни, но той не обичаше съветите. Само след някой и друг месец ме накара да ги сваля от прозорците. И тогава сложихме тези, които сега виждаш“ — поясни Руни.

Джени не се решаваше да седне на люлката — там бе седяла Каролайн. Затова избра един плетен стол с висока облегалка и удобни възглавници. Знаеше, че на тази веранда бе седяла Каролайн, учила се е на плетене и шев, наблюдавала бе детето си как играе в полето.

Джени не чувстваше повече липсата на компания — сега тя бе тази, която отклоняваше поканите на Ерих да вечерят в ресторанта. „Все още изпитвам отвращение към храната“ — бе най-честото й оправдание пред него.