Мери Кларк - Вик в нощта

— Съпругът ми и аз бяхме на едно мнение. Не искахме Кевин да идва тук и да разстройва децата.

— Но келнерката е чула, когато е казал, че няма да се откаже от намеренията си и ще спре осиновяването. Чула също вашите думи: „Предупреждавам те, Кевин.“ Оттук заключаваме, че той е бил опасен за брака ви, нали, мисис Крюгер?

Защо Ерих не й помогне? Тя го погледна и видя как лицето му потъмня от гняв.

— Шерифе, мисля, че си позволявате много — обади се студено Ерих. — Нищо не би могло да засенчи нашия брак. Дори и Кевин, жив или мъртъв. Знаем, че Руни е душевноболна. Жена ми отрича да е била в колата на Кевин. Имате ли други обвинения? Ако нямате, моля, престанете да я измъчвате.

Шерифът кимна с глава.

— Добре, Ерих. Но те предупреждавам. Има голяма вероятност разпитът да бъде подновен.

— И така да е. Ще го приемем.

До известна степен Ерих я защити. Джени се впечатли от държанието му. Беше ли започнал да се примирява с положението?

— Не казвам, че ще има нов разпит. Едва ли новите показания на Руни биха изменили по същество нещата. Не съм убеден… Но нищо няма да се промени, докато мисис Крюгер не започне да си спомня какво точно се е случило. Мисля, че са малко хората, които се съмняват в присъствието й в колата.

Ерих придружи шерифа до колата му. Няколко минути те съсредоточено разговаряха. Марк стоеше зад гърба й.

— Джени, бих желал да ти уредя час при лекар.

По лицето му се четеше дълбока загриженост. Заради нея ли беше или заради Ерих?

— Познавам един лекар в Уевърли. Не ми изглеждаш добре. За теб всичко това беше голямо преживяване.

— Държа се. Благодаря ти все пак.

Трябваше да се махне от къщата. Децата играеха в стаята. Тя отиде при тях.

— Хайде да излезем на разходка. Навън беше пролет.

— Може ли сега да пояздим? — попита Тина.

— Сега не — уверено й отговори Бет. — Татко каза, че ще ни вземе със себе си.

— Искам да дам захар на Звънчето.

— Разбира се, ще отидем до обора — съгласи се охотно Джени.

За момент тя си представи колко хубаво би било да пояздят с Ерих. Той — Барон, тя — Огненото момиче. И то в такъв прекрасен ден като днешния.

Завариха в обора Джо натъжен. Откакто Джени разбра, че Ерих я ревнува от него, тя старателно го избягваше.

— Как е Ранди Втори?

— Чудесно. Сега той, аз и чичо ми живеем в града. До пощата. Някой ден трябва да наминете да го видите.

— Оставил си майка си сама? — Да.

— Джо, кажи ми, защо се преместихте от родния си дом?

— Защото с мама е трудно. Неприятно ми е, мисис Крюгер… Джени, за това, което ти е наговорила. Обясних й, че щом си казала, че не си видяла Кевин онази нощ, значи ти е било необходимо да кажеш така. Казах и колко си добра с мен, че почти щях да загубя работата си, когато Барон избяга, ако не беше ти. Ако Мод си гледаше работата, тук нямаше да се носят толкова клюки за теб. За първи път ли се изгубва кола към реката? Хората щели да кажат „Срамота“. Затова пък сега всички се присмиват на теб и мистър Крюгер: „Ето какво стана, като се остави да му завърти главата една използвачка от Ню Йорк!“

— Джо, моля те — каза Джени и го хвана за ръка. — Достатъчно главоболия създадох тук. Майка ти сигурно също се е разстроила. Джо, моля те, върни се при нея.

— В никакъв случай. А пък ако искаш да дойдеш и да видиш Ранди или с момичетата… когато кажеш, ще ви заведа. Само ми кажи.

— Шшт, Джо. Няма полза от такива приказки — каза тя и показа с ръка към отворените врати на обора. — Някой може да ни подслушва.

— Хич не ме е грижа кой ще ме чуе. — Ядът от лицето му изчезна. — Джени, ще направя всичко, за да ти помогна.

— Мамо, да си тръгваме вече — задърпа я Бет.

Но какво каза Джо, че толкова я заболя? Да, спомни си.

— Джо, казал си на майка си, че не било нужно да казва, че съм била в колата. Джо, защо си й казал така?

Лицето му почервеня. Той мушна ръката си неловко в джоба, полуобърнат към нея. Когато заговори, гласът му беше почти шепот:

— Джени, не е необходимо да се преструваш пред мен. Аз бях там. Страхувах се да не съм оставил вратата на Барон отворена. И тъкмо минавах напряко през овощната градина, когато видях Руни. Тя беше почти до къщата ви. Спрях, защото не исках да разговарям с нея. Тогава колата тръгна, онзи голям бял буик, отвори се входната врата и ти изтича от къщата. Видях те да влизаш в колата, Джени, но, кълна се, че никога на никого няма да кажа. Аз… аз те обичам, Джени.

Той извади ръката си от джоба и я прегърна.

Ерих се върна тъкмо когато слънцето залязваше над полето. Джени беше решила, че каквото и да се случи, ще му каже за детето. Всичко стана далеч по-лесно, отколкото тя си мислеше. Ерих носеше със себе си онези картини, които щеше да изложи в Сан Франциско.