Валентин Тодоров: Пътуване до Акад

Мисля си за човека. Докато слушам разсеяно мъгливите приказки на продавача, си спомням за човека, който лежеше във входа призори зад разместените кофи.

— Ходил съм, ходил съм, и аз съм ходил, ама и злато да ми бяха давали, пак щях да се върна. Не понасям аз миризмата им — сладникава една такава — и къдравите им бради не понасям…

Всъщност виждаха се само краката му, обути в дочени панталони, и малката локва до него. Не посмях да навляза и да погледна главата му и продължих страхливо към ъгъла. Утринният въздух беше студен и оранжев от нишките на новото слънце в последния ден от вантоз.

— А че луди пари могат да се направят с този занаят, могат. Зная си аз, че могат, да не съм балама, лигите им текат на ония, зная си, ама не е за мене работа, не е за мен. Да вървят такива хайлази като вас да вървят, да търгуват, да върви който иска. На мен ми е добре тука, добре ми е, че камъкът най си тежи на мястото най си тежи. Чудя се само как толкоз народ се втурнал на гурбет се чудя и ми иде да викна: какво сте се разтичали, гастарбайтери с гастарбайтери, сякаш няма да се върнете… Но факт е, че всички се връщат, факт е. Знае си властта работата.

Мисля си също за жена ми и за черната котка, която обикаляше около пилона, като ударена с камък. На върха имаше голямо колело с дървени спици. Беше много рано и по земята още стоеше сланата.

— Рай било… На кой език, питам, рай значи? На техния, казват, на техния. Да ама на нашия по на ад ми прилича, на нашия. Пък и кой ли не нарича страната си „рай земен“, кой? А те ми отвръщат, че туй било истинският рай, тъй ми отвръщат, в Светото писание тъй пишело: най-истинският рай, а не някакъв си митологичен Дилмун или Маган, там дето текат реките Хидекел, Ефрат, Инд и Геон, там дето текат…

Малко е рисковано това, което съм предприел, но просто не мога да се въздържа да не отида. Ще отида само да се уверя, че полетите не са отменени и веднага ще се прибера.

— Бе аман от този интелектуален келешлък, ще ми цитират Светото писание ще ми цитират. Нали преди трийсет години беше забранено преди трийсет години, горяха го по кладите го горяха и бог нямаше, а сега изведнъж — Светото писание на мода. То бог и сега няма, да не ме разбере някой криво да не ме разбере, бог няма, ама властта много ги опущи, ако мен питат, опущи ги: че за оня ми ти шашкънин филм ще правят за оня ми ти Етана, че Тюго-битер ще пият, че дотам екскурзийки дотам, че чак реклама чак, че там това, че там онова… Ааа опущи ги, ако мен питат, ги опущи, обаче нищо — ще ги постегне сега, зная аз, ще ги постегне. Като видях вчерашния вестник, видях аз: свърши се старата…

Питам се защо се измъкнах толкова рано, преди да е станала жена ми? И защо облякох този вонящ на нафталин костюм от времето на войната? Чувствувам се като престъпник, макар че отивам просто да проверя и веднага се връщам.

— Питам ви аз, защо чичо ви Бартоломей тук си седи, ви питам, и продава лук и сладка тръстика продава на хайлазите, дето си мислят, че така чрез него ще направят пари ще направят, пък и рая ще видят? Защо, ви питам? Казвал съм, казвал съм и пак ще кажа: защото такива като него са баш хората, такива са, а не келчовци като вас, дето рай им се прищяло. Ама вървете, вървете, трошете си главите си трошете, няма аз да ви разубеждавам, щом властта ви е опущила… А виж, там съмнение няма, знае си властта работата, знае си я…

Думите на продавача са бързи и затихващи, когато отива до склада да вади новите връзки лук и сладка тръстика — в магазина се носи мирис на дъждовни червеи и миналогодишни ябълки. Очите му бързо се въртят и сякаш са готови да изскочат като попови лъжички сред квадратните дуралуминиеви монети в дървената кутия. Очите му опипват клиентите, докосват като зелени връхчета на царевица златния пръстен на ръката ми, плашат ме.

— Шину тиби?

Докато съобразя за какъв ме взема, отговарям на столичен жаргон:

— Ами, каквото върви…

— Как си с паяците? — бързо превключва той.

— Около четиридесет…

Не стигат, за сладка тръстика не стигат, но този сезон лукът повече върви, да знаеш. Ама тебе с тези маншети ще те помислят за беден южняк ще те помислят, а че може и за каналджия да те наемат — смее се пресипнало, докато записва нещо в голямата книга върху тезгяха — за каналджия в рая, като едното нищо може. Айде сега, дръж! Дръж лука и бягай да не изпуснеш самолета да не изпуснеш. Тичай, тичай, не ме гледай!… А ако стигнеш, много здраве от мене, ако стигнеш.