Валентин Тодоров - Пътуване до Акад

Такива са думите на продавача, когато вече излизам от магазина. Сигурен съм, че с нищо не съм се издал, но все пак съм твърде неспокоен.

Вървя по пътя, по черупката му от бели камъни, с тежкия сноп лук под мишница, а в джоба ми се търкалят няколко жалки кръгли мравки, които и за един Тюго-битер не стигат, но не ги изхвърлям — смешна пестеливост, малък спомен от долната земя. Макар че — какъв спомен? Нали отивам просто да проверя и веднага се връщам?

Слънцето се е издигнало вече и е превърнало отровната слана в невинен стъклен прах, но ако продължава все така да се издига, ще изчезне зад плътната пелена от сиви облаци, застлали по-голямата част от небето. Чува се бученето на излитащи самолети. Знам, че летището е близо — веднага зад хълма — и колкото повече приближавам, усещам, че ръцете ми изстиват и краката ми треперят, но не забавям крачка. Споменът за предишното ми пътуване до Акад е като еластична пружина, стегната в гърдите ми, която пулсира и ме тласка да вървя…

Споменът като преследвач вплита стъпките си в моите и постепенно ме принуждава да се подчиня на забавения му нощен ритъм, става все по-отчетлив и накрая се налага с коренно различната си стилистика, използвайки хитро единствения общ елемент: че и в него вървя и вървя, но в един съвсем различен свят, през един съвсем различен етап — може би минал, може би бъдещ, — различен, защото сега е нощ и стъпките ми сега затихват меко по асфалт, не по черупка от бели камъни, а асфалт, върху който неоновите реклами — повече от звездите в черното като асфалт небе — хвърлят хладни отблясъци; вървя по безкрайната Виа Нергал, но не към мистериите и нощните служби в зикуратите, не към по-евтините барове и сергиите на шумните сукове, не като останалите от групата — разпръснати, преди да се съберат сутринта отново около кладенеца, забързани да прекарат една незабравима нощ, доколкото това бе възможно с някакви си трийсет мита — максимумът, разрешен на еднодневни екскурзианти от Иркала, — не като тях, а в противоположна посока, напредвам упорито към далечния номер 3113 с потен гръб и жадни очи, без да смея да взема такси — парите можеха да потрябват за друго; вървя и вървя към този добре запомнен адрес, където ще стоя след около три единични часа на третия етаж пред масивната врата с три месингови табелки, замрял в дълго и страхливо очакване, този адрес, от който след още три часа ще се отдалечавам обратно по безкрайната Виа Нергал с равномерната крачка, характерна за всеки иркалец, и ще си спомням как чак след третото позвъняване — споменът многозначително ще акцентува върху тази троичност, превръщайки я от случайност в магия или може би просто в невротичен тик, — как чак след него съм чул влаченето на чехли, щракане на резета и лицето на възрастна жена с двойна гуша в тясната пролука, което пита: шисрит огок? на някакъв птичи език, и как аз с подут от умора език съм казал само: Бианка… като молба и като въпрос съм повтарял само: Бианка?, как след ново и дълго очакване накрая в хладния коридор и самата Бианка, същата и все пак различна — за толкова години съм успял да забравя колко е висока, — сега още по-слаба, по-прегърбена; прегръщаме се с миризмата на непознати цигари, прегръщаме се с Бианка, но без думи, сякаш не е кой знае какво, и не чак толкова години, и не тук в Акад — една неочаквана делничност, просто: влез, влез, и: ела да те запозная с мъжа ми — споменът услужливо ми го показва: излегнал се полугол в леглото, мургав, с плосък гръден кош и мазна, лъщяща кожа, виждам го с мрежичка на главата и черен туш около очите, виждам го да чете вестник, виждам и буквите, които ми напомнят следи от чайка по мокър пясък; Август, разбира се, че Август, много ми е приятно, Август, който лежи отпуснат и едва вдига поглед над страницата, без да се трогне особено от моята поява, а споменът вече бърза да ме изведе с фарт през разни стаи и антрета в хола заедно с Бианка, където след малко, сам, между стените, покрити с тежки килими, ще се сетя, че из огромния апартамент, планиран сякаш от сънен архитект или безумна пчела, се движеха и други хора, кимащи учтиво, безплътни и тихи, с които никой не ме запознава, но които изчезват след няколко неясни реплики, подхвърлени от Бианка, изчезват, послушни като домашни духове, зад плътните завеси, за да засилят натрапчивото усещане за магическа реалност и театър, и за невидими действия зад плътни завеси вместо врати; но това ще са по-късни съмнения, а сега за сега седим с Бианка върху възглавничките на пода,