Селма Лагерльоф - Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Имаше едно време едно момче. То беше около четиринадесетгодишно, дълго и слабо и със светли като лен коси. За нищо не го биваше. Най-много от всичко обичаше да спи и да яде, а след това — да прави пакости.

Една неделна утрин родителите на момчето се стягаха да отидат на черква. То седеше по риза на края на масата и си мислеше колко е хубаво, че и баща му, и майка му излизат, та ще може да се позабавлява самичко няколко часа. „Сега ще мога да откача пушката на татко и да гръмна веднъж, без някой да ми пречи“ — каза си то.

Но бащата като че ли отгатна мислите на момчето; както стоеше на прага, готов да излезе, той се спря и се обърна към него.

— Щом не искаш да дойдеш на черква с майка си и с мен — каза той, — можеш поне да прочетеш проповедта в къщи. Обещаваш ли да я прочетеш?

— Да — рече момчето, — мога да я прочета. — И разбира се си помисли, че ще почете толкова, колкото му се чете.

На момчето се струваше, че майка му никога не е била толкова чевръста. Тя за миг-се намери при лавицата, взе „Проповедите“ на Лютер и ги сложи на масата до прозореца, като отвори на днешната проповед. Разгърна също и евангелието и го остави до „Проповедите“. Най-после бутна до масата голямото кресло, което бяха купили миналата година на разпродажбата в къщата на свещеника във Веменхьог и на което не биваше да седи никой друг освен баща му.

Момчето си мислеше, че майка му си прани излишен труд да върши всичко това, защото не смяташе да прочете повече от една-две страници. Но сега бащата като че ли за втори път отгатна мислите му. Той се върна при него и каза строго:

— Внимавай да четеш както трябва! Като се върнем, ще те изпитам за всяка страница и ако си прескочил някоя — да му мислиш!

— Проповедта е четиринадесет страници и половина — каза майка му, сякаш за да определи размера. — Трябва веднага да седнеш да четеш, за да успееш да я свършиш.

Най-после те тръгнаха и докато стоеше на вратата и ги изпращаше с поглед, момчето се чувствуваше като хванато в капан. „Сега те вървят и ликуват, че са измислили такова хубаво нещо — да вися над проповедта през всичкото време, докато ги няма!“ — ядосваше се то.

Но баща му и майка му съвсем не ликуваха, а бяха много загрижени. Те бяха бедни селяни, имотът им не беше по-голям от една градина. Когато се заселиха тук, можеха да отглеждат само една свиня и няколко кокошки; но бяха много трудолюбиви и усърдни хора и сега имаха и крава, и гъски. Беше им потръгнало в живота и в тази хубава сутрин те щяха да вървят към черквата, доволни и весели, ако не ги тревожеше мисълта за сина им. Бащата се вайкаше, че той е толкова муден и мързелив, че не може нищо да научи в училище и е такъв негодник, че не го бива дори гъските да пасе. Майката не можеше да възрази нищо, но повече се измъчваше от това, че синът й е буен и лош и се отнася жестоко към животните и хората.

— Дано бог прогони злината му и го направи по-добър! — каза майката. — Инак ще бъде цяло нещастие и за него, и за нас.

Момчето дълго мисли да чете ли проповедта, или не. Най-после реши, че е по-добре този път да бъде послушно. Седна в креслото на свещеника и зачете полугласно. Но след малко усети, че това го приспива и започва да клюма.

Навън беше прекрасен пролетен ден, макар да бе едва двадесети март. Но момчето живееше в Западен Веменхьог, далеч на юг в Сконе, където пролетта беше вече в пълния си разцвет. Още не бе се раззеленило, но всичко беше напъпило. Всички ровове бяха пълни с вода, а по бреговете цъфтяха лютичета. Храстите край каменната ограда бяха кафяви и лъскави. Далечната букова гора сякаш набъбваше и от час на час ставаше по-гъста. Небето беше високо и яркосиньо. Вратата беше отворена и в стаята долиташе песента на чучулигите. Кокошките и гъските се разхождаха из двора, а кравите, които надушваха пролетния лъх чак в обора, мучеха от време на време.

Момчето четеше, клюмаше и се бореше със съня. „Не, не бива да заспивам — мислеше си то, — защото цял предиобед няма да свърша с това четене.“

Но накрая все пак заспа.

Колко бе спало, то не знаеше; събуди го лек шум зад гърба му.

На прозореца пред момчето висеше малко огледало, което отразяваше почти цялата стая. Като вдигна глава, то случайно погледна в огледалото и видя, че капакът на майчиния му сандък е вдигнат.

Майка му имаше голям и тежък дъбов сандък, обкован с желязо, който можеше да отваря само тя. В него държеше наследените от своята майка неща, които й бяха особено скъпи. Там имаше няколко стари рокли от червено сукно с къси, обшити с бисер елечета и набрани поли. Имаше и бели, колосани забрадки, и тежки сребърни токи, и верижки. Сега всичко това вече не се носеше и майка му често беше мислила да продаде тези вехтории, но не й даваше сърце.