Никълъс Спаркс - Най-дългото пътуване

Началото на февруари 2011 година

Понякога си мисля, че съм последният от вида си.

Казвам се Айра Левинсън. Евреин и южняк. Гордея се и с двете. На преклонна възраст съм. Роден съм през 1920 — годината, когато забранили алкохола, а жените получили правото да гласуват. Често съм се питал дали затова животът ми се стече по този начин. Все пак никога не съм си падал по алкохола, а съпругата ми се нареди на опашката да гласува за Рузвелт още щом навърши необходимата възраст. Лесно е да стигнеш до извода, че рождената ми година е предопределила всичко.

Ако ме чуе, татко би изсумтял презрително. Той вярваше в правилата.

— Айра — казваше ми, когато като малък му помагах в магазина за мъжки дрехи, — ще ти изредя нещата, които никога не бива да правиш.

И ги изреждаше. Наричаше ги „Правилата на живота“ и аз израснах с тях. Някои бяха морални по природа, основани на учението на Талмуда, и не се отличаваха от наставленията на повечето родители — да не лъжа, да не мамя, да не крада. Татко обаче — „евреин от време на време“, както се наричаше тогава — се съсредоточаваше върху практичното. Никога не излизай без шапка в дъжда, напомняше ми. Не докосвай котлон, не е сигурно, че е изстинал. Никога не брой парите си на публично място. Не купувай бижута от улицата, независимо колко изгодна изглежда сделката. Забраните му бяха нескончаеми и безразборни, но аз ги следвах съвестно, навярно от желание да не го разочаровам. Гласът му дори сега ме следва навсякъде през най-дългото пътуване, наречено живот.

Често ме поучаваше и какво съм длъжен да правя — да съм честен и почтен, да отварям вратите на жените и децата, да се ръкувам стегнато, да помня имената на хората и винаги да давам на клиента малко повече отколкото очаква. С течение на времето осъзнах, че правилата му съставляваха не само основите на философия, служила му добре, но и осветляваха характера му. Татко вярваше в честността и смяташе, че другите споделят убеждението му. Вярваше в благоприличието и предполагаше, че другите са като него. Вярваше, че повечето хора, изправени пред избор, постъпват правилно дори да им е трудно. Вярваше, че доброто почти винаги побеждава злото. Ала не беше наивен.

— Доверявай се на хората — повтаряше ми, — докато не те подведат. Случи ли се, не поглеждай назад.

Повече от всеки друг татко ме е превърнал в този, който съм.

Войната обаче го промени. И по-точно го промени Холокостът. Не ума му — татко решаваше кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“ за по-малко от десет минути — а възгледите му за хората. Светът, който смяташе, че познава, изведнъж му стана чужд и той започна да се променя. По онова време наближаваше шейсетте и след като ме направи съдружник в бизнеса, почти не се задържаше в магазина. Стана евреин по всяко време. Редовно посещаваше синагогата с мама — по-късно ще стигна и до нея — и подкрепяше финансово различни еврейски каузи. Отказваше да работи в събота. Следеше с интерес новините за основаването на Израел — и Арабско-израелската война — и посещаваше Йерусалим поне веднъж годишно, сякаш търсеше нещо, което никога не е усещал да му липсва. Когато остаря, презокеанските му пътешествия започнаха да ме тревожат, но той ме уверяваше, че може да се грижи за себе и години наред наистина успяваше. Умът му се запази бистър, но за съжаление тялото му се предаде. На деветдесет получи сърдечен удар. Възстанови се, но след седем месеца получи и инсулт, който засегна значително дясната страна на тялото му. Дори тогава настояваше да се грижи сам за себе си. Отказа да постъпи в старчески дом, макар да се придвижваше с проходилка, и продължи да шофира въпреки молбите ми да върне шофьорската си книжка.

— Какво да направя? — питаше ме. — Как ще ходя до магазина без кола?

Почина, месец преди да навърши сто и една. Шофьорската му книжка бе в портфейла му, а на нощната масичка до леглото му лежеше решена кръстословица. Живя дълго и пълноценно и напоследък все по-често мисля за него. Логично е, предполагам, защото от самото начало вървях по неговите стъпки. Всяка сутрин отварях магазина и си припомнях неговите „Правила на живота“. Спазвах ги и в отношенията си с хората. Помнех имената им, давах им повече, отколкото очакваха, и до ден-днешен си взимам шапката, когато ми се стори, че ще вали. И аз като татко получих сърдечен удар и сега се придвижвам с проходилка, а макар да не решавам кръстословици, умът ми е непокътнат. И като татко упорствам да шофирам. Хвърляйки поглед назад, това вероятно е грешка. Ако се бях отказал, нямаше да се озова в такова затруднение — колата ми да излезе от пътя, да се плъзне по стръмнината под него, да се блъсне в дърво и то да огъне бронята й. Нямаше да си представям как някой идва с термос с кафе, одеяло и преносим трон, като онези, с които разнасяли фараоните насам-натам. Понеже това май е единственият начин да се измъкна жив.