Никълъс Спаркс: Пристан за двама

Атлантически бриз чорлеше косата на Кейти, докато тя обикаляше между масите. Носеше три чинии с лявата си ръка и още една с дясната, беше обута с джинси и фланелка с рекламното лого на „Айвън“: „На риба с вилица, не с въдица!“. Поднесе чиниите на четирима мъже, облечени с поло блузи. Седналият най-близо до нея срещна погледа й, усмихна се и се помъчи да се държи просто като дружелюбен клиент, но тя усещаше очите му върху себе си, докато се отдалечава. Мелъди бе споменала, че мъжете са от Уилмингтън и оглеждат околността, търсейки подходящи места за филмови снимки.

Кейти взе кана със сладък чай и доля чашите им, после се върна на плота на сервитьорките. Хвърли поглед навън. Беше края на април, температурата се колебаеше около идеалната, а небето се ширеше синьо чак до хоризонта. Зад нея каналът Интракостал беше спокоен въпреки лекия вятър и отразяваше като огледало цвета на небето. Десетина чайки бяха накацали по оградата, готови да се стрелнат под масите, ако някой изпусне залъче на земята.

Собственикът Айвън Смит ги ненавиждаше. Наричаше ги плъхове с криле и вече два пъти беше обиколил покрай оградата, размахвайки гумена отпушвалка с дълга дървена дръжка, за да ги подплаши. Мелъди се наведе към Кейти и поверително прошепна, че се притеснява повече откъде идва отпушвалката, отколкото от чайките. Кейти не отговори.

Зае се да приготви още една кана със сладък чай и избърса плота. След миг усети, че някой я потупва по рамото. Обърна се и се оказа лице в лице с дъщерята на Айвън, Айлийн, красиво деветнайсетгодишно момиче с конска опашка, което работеше на непълен работен ден като салонна управителка на ресторанта.

— Кейти, можеш ли да поемеш още една маса?

Кейти огледа масите си, мислено преценявайки ритъма си на работа.

— Разбира се — кимна.

Айлийн се запъти надолу по стълбите. Кейти дочуваше откъслечни разговори от околните маси — хората говореха за свои приятели и близки, обсъждаха времето или възможностите за риболов. Двама човека на една маса в ъгъла затвориха менютата си. Кейти бързо се приближи и взе поръчката им, но не се задържа излишно в опит да си побъбри, както постъпваше Мелъди. Не обичаше празните приказки, но беше сръчна и учтива и клиентите явно нямаха нищо против, че е по-мълчалива.

Работеше в ресторанта от началото на май. Айвън я нае през един студен и слънчев следобед, когато на цвят небето беше като яйце на червеношийка. При новината, че може да започне работа следващия понеделник, тя едва се сдържа да не се разплаче. Овладя се и ревна чак на път за вкъщи. По онова време нямаше пукната пара и не беше яла от два дни.

Доля вода и сладък чай на клиентите си и се запъти към кухнята. Рики, един от готвачите, й намигна, както винаги. Два дни по-рано я беше поканил на среща, но Кейти му отговори, че не иска да излиза с колеги от ресторанта. Имаше чувството обаче, че той ще опита отново, и се надяваше инстинктът да я заблуждава.

— Днес май няма да има спокойствие — отбеляза Рики. Беше рус и дългурест, може би година-две по-млад от нея и все още живееше с родителите си. — Тъкмо ни се стори, че ще отдъхнем, и пак ни връхлитат.

— Денят е прекрасен.

— Ама защо хората са в ресторанта? В такива дни трябва да са на плажа или за риба. Точно това възнамерявам да направя аз, щом приключа тук.

— Звучи добре.

— Да те откарам ли до вас после?

Най-малко два пъти седмично предлагаше да я откара вкъщи.

— Не, благодаря. Не живея далеч.

— Все едно, ще ми бъде приятно — настоя той.

— Добре ще ми се отрази да повървя.

Подаде му поръчката си, Рики я забоде горе на колелото и после й подаде една от готовите порции. Кейти я занесе на съответната маса в своя сектор.

Айвън беше местна легенда, ресторантът му съществуваше от почти трийсет години. Откакто работеше тук, Кейти се научи да разпознава редовните клиенти и докато оглеждаше салона, погледът й се плъзгаше по тях и се спираше на хората, които вижда за пръв път. Флиртуващи двойки и други, които не си обръщат внимание един на друг. Семейства. Нищо необичайно и никой, който да разпитва за нея, но въпреки това ръцете й току се разтреперваха и тя все още спеше на включена лампа.

Късата й коса беше кестенява, боядисваше я над кухненската мивка в малкото бунгало, където живееше под наем. Не слагаше грим и знаеше, че лицето й лесно почервенява от слънцето, при това прекалено. Напомняше си да си купи слънцезащитен крем, но след като платеше наема и разноските по жилището, не й оставаха много пари за глезотии. Дори слънцезащитният крем беше лукс. Работата й при Айвън беше добра и Кейти се радваше, че я е намерила, но бакшишите не бяха бог знае какво. През последните четири месеца беше отслабнала, понеже се хранеше само с ориз и фасул, с макарони и с овесена каша. Ребрата й се брояха под ризата, а допреди няколко седмици имаше тъмни кръгове под очите, които сякаш никога нямаше да изчезнат.