Владо Любенов: Рокля за двама

Аз бях на 40, а моите родители почти на 80. Все още бяха живи и здрави и двамата и живееха като младо семейство в голямата спалня на стария ни апартамент в центъра на София.

Аз обитавах северното крило с една малка стаичка и кухненски бокс до нея, съвсем достатъчно за един човек. И макар че отдавна си имах приятелка, моите родители очевидно не се притесняваха за моето семейно по-ложение, не ми натякваха, не ми досаждаха. Когато настанеше време за женене, аз първи щях да им кажа.

В големия хол се събирахме заедно много рядко, само когато имах настроение. Обикновено това ставаше по повод някакви техни годишнини — рождени дни и други такива дати. Въпреки голямото жилище, нашите доходи бяха по-малко от скромни — баща ми и майка ми живееха от пенсиите си, а аз поработвах сезонно тук-таме и спестявах по нещо за зимата.

Но старите си живееха добре. Стаята им гледаше към голямата квартална черква и често ги виждах отдолу как стоят на балкончето и надблюдават живота и смъртта, които преминаваха през зеления просторен двор на храма. Кварталът беше богаташки и често виждахме изхвърлени по кофите скъпи букети цветя, кутии със сладки и други дреболии, които циганите като кълвачи редовно и старателно пробираха. Моите родители седяха край масичката с извитите крака и се грееха на отблясъците от златните стъкла на отсрещните коопера-ции, в които кубетата на църквата препращаха последните слънчеви лъчи.

В един такъв хубав следобеден ден една дълга бяла сватба изпълнила широкия двор на църквата, влязла, излязла, пошумяла и се разпръснала. Булката се преоб-лякла в черната лимузина в уличката и заминала веднага на сватбено пътешествие. Само един красив кашон бил оставен дискретно до кофите за боклук, така че де-журният мургав кълвач не успял да го зърне веднага. Това, разбира се, не убегнало от зорките, макар и с пердета, очи на старите, и майка ми като по-пъргава слязла веднага и тихомълком прибрала кашончето, облепено със сребриста хартия. Така никой не разбрал какво се е случило, а когато разбрали, било вече късно…

Малко по-късно аз се връщах от работа и носех една огромна диня в старата разтегателна мре жичка на майка ми, много подходяща за такива случаи. Погледнах по навик към полукръглото бал конче — тях ги нямаше и това малко ме озадачи, но бързайки да разрежа динята, влязох и забравих да им се обадя.

В известен смисъл се притеснявах за това, че още съм ерген. Подозирах, че моите родители все още се на-дяваха да се оженя преди да умрат, и като си помислях, че тяхната сватба е продължила точно три минути в една пригодена за това тясна стая, боядисана със зелена блажна боя, че изобщо не е ставало дума за булчинска рокля, ритуали и излишества, а сватбеното им пътешествие е било до централна гара, където майка ми е поела към Перник, а баща ми към Димитровград, за да строят социализма, ме хващаше чувството за вина, че може би няма да могат да дойдат на пищната ми сватба. Точно затова и отлагах подсъзнателно сватбата, за да събера пари и да им напълня очите и сърцата.

Изглежда и родителите ми се бяха примирили и живееха в своя си щастлив свят, ръка за ръка, рамо до рамо, както могат да живеят само старците съпрузи, доживели до пределна възраст. Знаех, че умре ли единият, то и другият бързо ще го последва и непрекъснато треперех над тяхното здраве. Изглежда, че и те го усещаха и се пазеха като птички една друга, един друг се хранеха и обличаха и поддържаха с любов.

Затова и сега разрязах половината диня, но не им я нарязах в чинията. Знаех, че майка ми щеше да стори това, докато баща ми подреди масата в хола. Тия дни наближаваше някаква годишнина от тяхната сватба и те бяха изключително нежни и внимателни един към друг с приближаването на деня и часа на събитието.

Сложих половината диня в една тава и приближих към тяхната стая. Извиках: „Мамо, донесъл съм ви диня“, оставих я на масата и си тръгнах, но нещо ме озадачи. От стаята им идваше странен мирис на парфюм, непривично нежен и лек. Приближих и едва не надникнах през ключалката: едно шумолене, триене, трептене и шептене се носеше отвътре, излизаше едвам през про-цепите под вратата и се смесваше с тънкия фин мирис, който определено не бях подушвал в тази къща от го-дини.

Погледнах в коридора — нямаше други обувки, освен нашите, значи нямаха гости.

Върнах се в хола. Беше ми неудобно да шпионирам моите родители. Постоях, почаках и се прибрах в стаята. Дали от изядената диня или от дневната умора, но съм заспал излегнат на диването. Когато се събудих, вече беше единадесет часа вечерта.