Эрик Ластбадер: Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

В мрака се крие смъртта.

Първо на това го бяха научили и той никога не го забравяше. Той и на дневна светлина умееше да се прокрадва незабелязано, но нощта беше негов предпочитан съюзник.

Пронизителният вой на алармената инсталация изведнъж удави всички обичайни шумове на нощта — потракването на цикадите, тътенът на прибоя срещу тъмните скали далеч долу под краката му, тътен, който наподобяваше гръмотевична буря, крясъка на уплашена врана откъм тъмнеещата в близост горичка…

Листата на кичестия чинар пред къщата заблестяха като късове самородно злато от бързо запаленото осветление, но той вече беше далеч от паркираната кола, потънал дълбоко сред плътния мрак на старателно подкастрения жив плет. Нямаше особена нужда от предпазни мерки, защото всичко по него беше черно — късите ботушки, памучните панталони, ризата с дълги ръкави, матираният елек от жилава тръстика. Върху главата си беше надянал черна маска с тесен процеп за очите, кожата около които беше намазал със сажди и фин въглищен прах, за да убие блясъка. Но тежките и безброй пъти повтаряни тренировки вече бяха станали част от природата му, дисциплината не му позволяваше да се отнася лекомислено към предстоящите задачи. Така пък се изключваше възможността за погрешна оценка на обстановката и евентуални пропуски в предпазните мерки.

Над входната врата светна лампа, около която веднага закръжиха мушици. Воят на алармената инсталация му попречи да чуе отварянето на вратата, но той безпогрешно отмери точния брой секунди и застина в очакване…

Под лимонено жълтата светлина на крушката се появи фигурата на Бари Брофъм. Смъкнатият цип на джинсите под бялата му фланелка свидетелстваше за бързината, с която бе намъкнал първите дрехи, попаднали му подръка. В дясната си ръка държеше електрическо фенерче.

Той се спря на леко повдигнатата площадка пред входната врата и насочи тесния лъч на фенерчето към колата. Хромираните й части проблеснаха, той заслепено примижа и отмести лъча встрани. Нямаше настроение да дебне край проклетата кола, в момента съвсем не му беше до подобни упражнения.

Само преди половин час приключи поредната си шумна кавга с Анди, който, естествено, отпраши нанякъде. Вероятно се е върнал в града, въздъхна вътрешно Бари. И по-добре — Анди беше от онези типове, които могат да се побъркат от собствената си злоба. Винаги е бил такъв…

Господ ми е свидетел, че не зная защо го търпя, ядоса се изведнъж Бари, после поклати глава. Ще го търпиш, рече си той. Ще го търпиш и толкоз.

Започна бавно да слиза по покритите с плочки стъпала, не забравяйки да прескочи първото от тях, отдавна счупено. И то, подобно на още куп неща в къщата, чакаше ръката на Анди.

Нагази във влажната трева на полянката и се насочи към тъмната грамада на колата. Вляво шумоляха листата на млад клен, зад него тъмнееше живият плет. Защо, по дяволите, ми е този мерцедес, запита се за пореден път той. Заради Анди, разбира се. Анди обича лукса и удобствата, не би направил нито крачка, преди да се увери, че всичко около пътуването е първокласно. И аз, естествено, съм включен в тази категория, кисело си помисли Бари. Хвърли къс поглед надолу към пътя, сякаш очакваше да види как черното ауди на Анди изскача иззад завоя и фаровете му заливат с ослепителна светлина полянката пред къщата. После рязко се извърна. Не, тази вечер няма да се появи, никога не му минава толкова бързо. Тръгна по покритата със ситен чакъл алея и насочи лъча на фенерчето към живия плет. Бързо го измести към мястото за паркиране и в него мътно се отрази влажният покрив на мерцедеса.

Проклета жега, изруга мислено той. Постоянно задейства алармената инсталация! А на мен тази вечер никак не ми се спеше сам… Но за това трябваше да помисля, преди да нарека Анди лайно!

Спря да се огледа за последен път, после се наведе и дръпна ръчката, която освобождаваше капака. Насочи фенерчето към мазно проблясващия двигател, задържа лъча малко по-дълго върху акумулатора.

Останал доволен от проверката, той затръшна капака и се зае да проверява вратите една по една. Насочваше лъча на фенерчето към стъклата и хромираните лайстни, внимателно ги оглеждаше за следи от евентуално насилие. Не откри нищо, върна се при вратата за водача и пъхна малко метално ключе в добре скрита пролука на каросерията. Рязко го завъртя и воят стихна. В настъпилата тишина отново се появи потракването на цикадите, а съскането на пяната по пясъка потвърди, че морето продължава неуморните си атаки срещу бавно ерозиращия бряг.