Никълъс Спаркс: Пристан за двама

Сега, след като вече беше свършила по-голяма част от работата, тя обичаше да седи на верандата следобед и да чете книгите, които си взимаше от библиотеката. Освен кафето, четенето беше единственото й удоволствие. Нямаше телевизор, радио, мобилен телефон, микровълнова фурна и дори кола, а всичките й вещи се побираха в един-единствен сак. Беше на двайсет и седем години, бивша дългокоса блондинка без истински приятели. Премести се тук, без да донесе почти нищо, а месеци по-късно не притежаваше много повече. Спестяваше половината от бакшишите си и всяка вечер сгъваше банкнотите в кутията от кафе, която криеше в тясна ниша под верандата. Пазеше парите за спешни случаи и по-скоро би гладувала, отколкото да посегне към тях. Дишаше по-леко само като знаеше, че ги има, защото миналото й не беше далеч и можеше да я настигне всеки момент. То кръстосваше света, диреше я и Кейти беше сигурна, че с всеки изминал ден гневът му расте.

— Добро утро — провикна се някой и прекъсна мислите й. — Ти сигурно си Кейти.

Кейти се извърна. От хлътналата веранда на съседната къщичка й махаше жена с дълга и буйна кестенява коса. Беше на около трийсет и пет години и носеше джинси и риза с навити до лактите ръкави. В сплетените къдрици на темето й се мъдреха слънчеви очила. Държеше малка черга и явно се чудеше дали да я изтупа, но накрая я метна настрани и се запъти към Кейти. Движеше се енергично и с лекотата, присъща на хората, които се поддържат във форма.

— Ърв Бенсън ми каза, че ще бъдем съседки.

Хазяинът, помисли си Кейти.

— Не очаквах нови наематели.

— Май и той не очакваше. Едва не падна от стола, когато му съобщих, че искам да наема къщата. — Жената вече беше стигнала до верандата и протегна ръка. — Приятелите ми ме наричат Джо — представи се тя.

— Здравей, аз съм Кейти — пое ръката й Кейти.

— Какво време само, а? Великолепно е!

— Красива сутрин — съгласи се Кейти и пристъпи от крак на крак. — Кога се нанесе?

— Вчера следобед. И после почти през цялата нощ кихах — върхът на блаженството! Имах чувството, че Бенсън е събрал целия възможен прахоляк и го е струпал в моята къща. Няма да повярваш какво е там!

Кейти кимна към вратата:

— И при мен е същото.

— Не ми изглежда така. Извинявай, не се стърпях и надникнах през прозорците ти от кухнята си. При теб е светло и ведро. А аз съм си наела прашен и пълен с паяци зандан.

— Господин Бенсън ми позволи да боядисам.

— Не се и съмнявам. Стига да не се налага да го прави лично, господин Бенсън ще позволи и на мен да боядисам. Той получава чистичко и хубаво местенце, а за мен остава цялата работа — усмихна се накриво Джо. — Откога живееш тук?

Кейти скръсти ръце и усети как утринното слънце започва да сгрява лицето й.

— Почти два месеца.

— Не съм сигурна, че ще издържа толкова. Ако продължа да кихам като снощи, сигурно главата ми ще се отвинти — пресегна се жената, свали очилата си и се зае да ги бърше с ризата. — Как ти се струва Саутпорт? Все едно си в друг свят, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами не ми изглеждаш тукашна. Предполагам, че си някъде от север.

Кейти помълча и накрая кимна.

— И аз така си помислих — продължи Джо. — Нужно е малко време, преди човек да свикне със Саутпорт. Аз си го обичам, но открай време си имам слабост към малките градове.

— Оттук ли си?

— Отраснах тук, после заминах и накрая пак се върнах. Позната стара история, нали? Ама къде другаде ще намериш такива прашни места!

Кейти се усмихна, отнесе се някъде и отново се върна. Джо просто си стоеше пред нея в очакване тя да направи следващата крачка. Кейти отпи от кафето си, загледана към гората, после осъзна, че забравя за добрите обноски.

— Искаш ли кафе? Току-що сварих.

Джо отново вдигна очилата на темето си и ги пъхна в косата си.

— Надявах се да ме поканиш. С удоволствие бих изпила чаша кафе. Цялата ми кухня е още по кашоните, а колата ми е в сервиза. Знаеш ли какво е да се изправиш пред новия ден без кофеин?

— Нямам представа.

— Да знаеш, че съм пристрастена към кофеина. Особено когато ми предстои да си разопаковам багажа. Споменах ли колко мразя да разопаковам багаж?

— Май не.

— Това ми е най-отвратителното нещо. Да си блъскам главата къде да навра всичко, да си удрям коленете, докато обикалям в безпорядъка. Не се тревожи, не съм от съседите, които търсят помощ за такива работи. Обаче кафето…

— Заповядай — покани я с ръка Кейти. — Само те предупреждавам, че повечето ми мебели си вървят с къщата.