Никълъс Спаркс: Пристан за двама

Той често мислеше за Карли, липсваше му разбирателството помежду им и приятелството, което бе основата на брака им в най-добрите му години. И ако трябваше да бъде честен пред себе си, съзнаваше, че отново иска да изпита тези неща. Беше самотен, макар да се смущаваше да го признае. Месеци след смъртта на жена си просто не можеше да си представи друга връзка, камо ли да допусне възможността отново да живее с някого. Дори година след това прогонваше от главата си подобни мисли. Болката беше още прясна, споменът и равносметката — твърде болезнени. Преди няколко месеца обаче бе завел децата в аквариума и докато стояха пред басейна на акулата, бе завързал разговор с привлекателната жена, застанала до него. И тя като него беше довела децата си, и тя като него нямаше халка на пръста. Децата й бяха връстници на Джош и на Кристен и докато четиримата се отдалечаваха, сочейки рибите, жената се засмя на някаква негова забележка и Алекс усети искрица привличане, която му припомни какво е имал преди. Накрая сложиха точка на разговора и всеки пое по пътя си, но на излизане той я мярна още веднъж. Жената му махна и Алекс за миг се запита дали да не изтича до колата й и да поиска телефонния й номер. Не го стори и след малко я видя да излиза от паркинга. Повече не я срещна.

Вечерта очакваше да го залее вълна от укори и съжаления, но странно защо, това не се случи. Което пък не му се стори неуместно, а някак… в реда на нещата. Не беше положително, не беше въодушевяващо, а просто в реда на нещата и Алекс отсъди, че явно най-сетне раната му е започнала да зараства. Разбира се, това не означаваше, че е готов да се впусне стремглаво в ергенския живот. Ако се случи, случи. Ами ако не се случи? Е, нямаше да се притеснява предварително. Искаше му се да почака, за да срещне подходящата жена, която не само отново ще изпълни живота му с радост, но и ще обикне децата силно като него. Даваше си сметка обаче, че вероятността да срещне такъв човек в градчето е нищожна. Саутпорт беше прекалено малък. Всичките му познати бяха или женени, или пенсионери, или ученици в местните училища. Нямаше много неомъжени жени, още по-малко такива, които да са готови да приемат мъж с деца. Което естествено пречеше. Може и да беше самотен, може и да имаше нужда от компания, но Алекс не смяташе да пожертва децата си за това. Достатъчно бяха преживели и винаги щяха да бъдат основната му грижа.

Все пак… май имаше една възможност. Заинтригува го друга жена, за която обаче не знаеше почти нищо, освен че не е омъжена. От началото на март идваше в магазина един-два пъти седмично. Когато я видя за пръв път, беше бледа, измъчена и почти отчайващо слаба. Едва ли би я забелязал. В магазина често се отбиваха хора, които просто минават през града и спират да си купят сода, бензин или нещо за хапване. Повече не ги виждаше.

Тя обаче не си купи това. Тръгна с наведена глава към стелажите с хранителни стоки, сякаш се мъчеше да остане незабелязана, призрак в човешка форма. За нейно съжаление не се получаваше. Беше твърде привлекателна, за да остане незабелязана. Алекс допускаше, че жената е към трийсетте, имаше къса кестенява коса, подстригана малко неравно над раменете. Не слагаше грим, а високите й скули и кръглите раздалечени очи й придаваха изискан и крехък вид.

На касата Алекс установи, че отблизо жената е още по-хубава, отколкото му се бе сторила отдалеч. Очите й бяха лешниково зеленикави със златисти точици, а кратката й разсеяна усмивка изчезна така бързо, както се и появи. Тя стовари на касата само хранителни продукти — кафе, ориз, овесена каша, макарони, фъстъчено масло — и тоалетни принадлежности. Алекс усети, че непознатата би се смутила, ако я заговори, затова мълчаливо се зае да маркира покупките й. И докато го правеше, чу гласа й за пръв път:

— Имате ли сух боб? — попита тя.

— Съжалявам, но обикновено не го поддържам на склад — отговори той.

Докато пъхаше покупките й в торбичка, забеляза, че тя се взира навън през прозореца и разсеяно хапе долната си устна. По някаква причина Алекс остана със странното усещане, че жената всеки момент ще се разплаче.

Той се прокашля и каза:

— Ако ще ви трябва редовно, с радост ще поръчам. Просто ми кажете коя марка предпочитате.

— Не искам да ви затруднявам — отговори тя с почти недоловим шепот.

Плати му с дребни банкноти, взе торбата си и излезе от магазина. За негово учудване прекоси паркинга пеша и едва тогава Алекс осъзна, че не е дошла в магазина с кола, което допълнително разпали любопитството му.