Никълъс Спаркс - Пристан за двама

На следващата седмица в магазина имаше фасул. Той зареди три вида: маслен, пъстър и бял, макар и само по един плик от всеки, и при следващото й посещение специално изтъкна, че са на долния рафт в ъгъла, до ориза. Тя донесе на касата и трите плика и попита дали има лук. Посочи й малката торба, която държеше в голяма кошница до вратата, но тя поклати глава.

— Трябва ми само една глава — промърмори с извинителна и колеблива усмивка. Отброи банкнотите с треперещи ръце и отново си тръгна пеша.

Оттогава в магазина винаги имаше боб и възможност да купиш отделна глава лук, а през седмиците след първите й две посещения в магазина жената му стана редовен клиент. Макар да си остана мълчалива, тя вече не изглеждаше толкова крехка и неспокойна. Тъмните кръгове под очите й постепенно избледняха и дори цветът на лицето й се бе подобрил благодарение на хубавото време напоследък. Освен това понапълня — немного, но достатъчно, за да се смекчат деликатните й черти. Гласът й също укрепна и макар непознатата да не проявяваше никакъв интерес към него, все пак задържаше очи върху Алекс малко по-дълго, преди отново да ги отмести. Разговорът им не стигна много по-далеч от „Намерихте ли всичко необходимо?“, последвано от „Да, благодаря“, но вместо да бяга от магазина като подплашена сърна, понякога тя обикаляше щандовете малко по-дълго и дори започна да говори с Кристен, когато двете се окажеха самички. Тогава за пръв път той видя непознатата да изоставя предпазливостта. Непосредственото й поведение и откритото й изражение говореха, че тя обича децата, а първата мисъл на Алекс беше, че за миг е зърнал жената, която е била преди и би могла отново да стане при подходящи обстоятелства. Кристен също явно бе забелязала нещо различно у нея, понеже след като тя си тръгна, съобщи, че си има нова приятелка, която се казва госпожица Кейти.

Това обаче не означаваше, че Кейти се чувства удобно в негово присъствие. Предишната седмица, след като непринудено си беше побъбрила с Кристен, той я видя да разглежда задните корици на романите, които предлагаше в магазина. Не си купи нищо, а когато преди да си тръгне Алекс небрежно я попита кой е любимият й автор, отново забеляза по лицето й да се прокрадва предишната тревожност. Озадачи се, щом осъзна, че не е трябвало да се издава, че я наблюдава. „Няма значение — побърза да добави той. — Не е важно.“ На излизане обаче тя поспря на прага, стиснала чантата си в извивката на ръката. Полуизвърната към него, отвърна: „Харесвам Дикенс“. После отвори вратата и пое по пътя.

Оттогава той се сещаше за нея все по-често, но мислите му бяха някак смътни, забулени в тайнственост и обагрени от ясното желание да я опознае по-добре. Не че знаеше как да подходи. Като изключим времето, когато бе ухажвал Карли, Алекс не беше специалист по срещите. В колежа от лекции и тренировки по плуване не му оставаше много време за това. В армията хвърли всичките си сили в кариерата си, работеше много и се местеше от база в база след поредното повишение. Беше излизал с няколко жени, но това бяха все мимолетни връзки, които започваха и свършваха в спалнята. Понякога, когато се замислеше за живота си, почти не можеше да познае човека, който е бил някога, и съзнаваше, че промяната се дължи на Карли. Да, беше му трудно, чувстваше се самотен. Липсваше му жена му и макар да не бе споделял с никого, можеше да се закълне, че от време на време все още долавя присъствието й наблизо — как го наблюдава, за да се увери, че всичко е наред.

Времето беше прекрасно и магазинът беше по-пълен от обичайното за неделя. Когато Алекс отключи вратата в седем, на пристана вече бяха вързани три лодки, които чакаха да включи помпата. И както обикновено, докато плащаха за горивото, собствениците на лодките ги товареха със закуски, напитки и пликчета лед. Роджър, който работеше на грила както винаги, не бе имал нито миг почивка, откакто си беше вързал престилката, а масите бяха пълни с хора, които похапваха сандвичи с наденички и чийзбургери и му искаха съвети как да играят на борсата.

Обикновено Алекс работеше на касата до обяд, когато предаваше поста на Джойс, благодарение на която, точно както и благодарение на Роджър, работата в магазина не беше толкова тежка, колкото би могла да бъде. Джойс бе работила в съда, преди да се пенсионира, а Алекс, така да се каже, я наследи заедно с магазина. Тъстът му я беше наел преди десет години, но и сега, вече над седемдесетгодишна, тя не показваше никакви признаци, че възнамерява да забави темпото. Съпругът й беше починал преди години, децата й се бяха преместили да живеят другаде и тя гледаше на клиентите като на свое семейство. Джойс беше неизменна част от магазина досущ като стоките по рафтовете.