Никълъс Спаркс: Пристан за двама

Учудващото бе, че лесно успяваше да поддържа разнообразието в асортимента.

Някои стоки се търсеха редовно, други не. Подобно на тъста си, Алекс имаше добър усет за нуждите на хората още щом прекрачеха прага. Винаги забелязваше и помнеше неща, които другите не помнеха — способност, която му беше от неизмерима полза през годините, докато работеше в ДКР. В днешно време постоянно сменяше асортимента, който държеше на склад, стараейки се да задоволява променливите вкусове на клиентите си.

Никога не си беше представял, че ще се занимава с подобно нещо, но решението му беше добро, дори и само поради факта, че му позволяваше да държи децата под око. Джош ходеше на училище, но Кристен щеше да бъде в първи клас чак наесен и сега прекарваше повечето време в магазина. Беше й подредил кът за игра зад касата, където умната му и бъбрива дъщеря обичаше да стои най-много. Едва петгодишна, тя умееше да работи с касовия апарат и да връща ресто, стъпила на столче, за да стига копчетата. Алекс обожаваше да наблюдава изражението на хората, когато малката започнеше да им прави сметката.

Все пак не беше идеалното детство за нея, макар да познаваше само този живот. Когато Алекс беше честен пред себе си, се виждаше принуден да признае, че грижите за децата и за магазина изсмукват цялата му енергия. Понякога усещаше, че не издържа повече — да приготвя обяд на Джош, да го кара на училище, да поръчва стока от доставчиците, да се среща с търговците, да обслужва клиентите и през цялото време да обръща внимание на Кристен. И това беше само началото. Понякога му се струваше, че вечер е още по-зает. Правеше всичко по силите си да върши някакви детски работи с децата си — да кара колело, да пуска хвърчила и да ходи на риба с Джош, обаче Кристен обичаше да си играе с кукли, да рисува и да изработва разни неща, а него хич не го биваше в тези работи. Като добавим приготвянето на вечеря и почистването на къщата, през повечето време Алекс едва успяваше да смогне. Дори след като най-сетне сложеше децата да си легнат, не можеше да си отдъхне, понеже винаги имаше още нещо за вършене. Вече не беше сигурен дали изобщо знае какво е това почивка.

След като децата си легнеха, прекарваше остатъка от вечерта сам. Познаваше почти всички в града, но имаше малцина истински приятели. Двойките, на които двамата с Карли понякога бяха гостували на барбекю или на вечеря, постепенно, но неотвратимо се отчуждиха. Донякъде вината беше негова — работата в магазина и грижите по децата запълваха времето му почти изцяло — но понякога той оставаше с усещането, че причинява неудобство на познатите си, сякаш им напомня, че животът е непредсказуем и плашещ и че всичко може да се сгромоляса само за миг.

Водеше изтощителен и понякога самотен живот, но всичките му усилия бяха насочени към Джош и Кристен. Макар и не толкова често както по-рано, понякога двамата сънуваха кошмари след смъртта на Карли. Събудеха ли се посред нощ, безутешно разплакани, Алекс ги притискаше в прегръдките си и шепнешком ги уверяваше, че всичко ще бъде наред, докато отново не заспяха. Отначало всички ходеха на консултации с психолог, децата рисуваха и говореха за чувствата си, но изглежда това не им помагаше толкова, колкото се надяваше той. Кошмарите продължиха почти година. От време на време, докато Алекс оцветяваше заедно с Кристен или ловеше риба с Джош, децата се умълчаваха и той разбираше, че тъгуват за майка си. Кристен понякога си го признаваше с бебешко и треперещо гласче, а по бузите й се стичаха сълзи. В такива мигове сърцето му се късаше, понеже знаеше, че не би могъл да направи или да каже нищо повече, за да подобри нещата.

Психологът го уверяваше, че децата са издръжливи и че ако се чувстват обичани, кошмарите в крайна сметка ще престанат и сълзите няма да са толкова чести. Времето доказа правотата му, но сега Алекс се бе оказал изправен пред опасността от нова загуба, също толкова съкрушителна. Осъзна, че състоянието на децата се подобрява, тъй като спомените за майка им постепенно, но сигурно избледняваха. Изгубиха я съвсем малки — съответно на четири и на три години — а това означаваше, че някой ден за тях тя щеше да бъде по-скоро представа, отколкото човек от плът и кръв. Разбира се, това беше неизбежно, но на Алекс някак не му се струваше редно хлапетата да не помнят смеха на Карли, нито нежността, с която ги прегръщаше като бебета, нито дълбоката й обич към тях.

Не си падаше много по снимките. Винаги Карли се бе пресягала към фотоапарата, затова имаше десетки снимки на него и децата. На много малко обаче присъстваше и тя и макар Алекс специално да разглеждаше албума заедно с Джош и Кристен и да им разказваше за майка им, подозираше, че разказите му постепенно се превръщат само в разкази и нищо повече. Свързаните с тях чувства бяха като пясъчни замъци на пътя на прилива, които морето бавно отмиваше. Същото се случваше и с портрета на Карли, окачен във всекидневната. През първата година от брака им той уреди да й направят портретна снимка въпреки протестите й. И се радваше, че го беше направил. На снимката тя изглеждаше красива и независима, волевата жена, която бе запленила сърцето му, и вечер, след като децата си легнеха, понякога Алекс съзерцаваше портрета на съпругата си и у него бушуваше буря от чувства. Джош и Кристен обаче почти не забелязваха снимката.