Кейти прекоси кухнята, извади чаша от бюфета и я напълни догоре. Подаде я на Джо.
— Извинявай, но нямам нито сметана, нито захар.
— Не е нужно — пое чашата Джо. Духна и отпи. — Така, обявявам го официално — заяви тя, — от този момент нататък ти си най-добрата ми приятелка на света. Тооолкова е вкусно!
— Радвам се.
— Бенсън спомена, че работиш в ресторанта на Айвън.
— Сервитьорка съм.
— Големия Дейв продължава ли да работи там? — Кейти кимна и Джо продължи: — Там е, отпреди да постъпя в гимназията. Още ли измисля прякори на всички?
— Да.
— А Мелъди? Продължава ли да бърбори колко сладки са клиентите?
— Всяка смяна.
— А Рики? Сваля ли новите сервитьорки?
Кейти отново кимна, а Джо се засмя.
— Това място никога няма да се промени.
— И ти ли си работила там?
— Не, но градчето е малко, а Айвън е емблематичен образ. Освен това, колкото по-дълго живееш тук, толкова повече ти се изяснява, че нищо не остава тайна. Всеки е осведомен за другите, а някои хора… да речем, като Мелъди… са превърнали клюката в същинско изкуство. Преди направо откачах. Само че половината от хората в Саутпорт са такива. Клюката е едно от малкото забавления тук.
— Обаче си се върнала.
Джо сви рамене:
— Ами да. Какво да ти кажа? Може пък да съм малко лудичка.
Отпи отново от кафето си и махна към прозореца:
— Знаеш ли, живея тук от толкова отдавна, а дори не съм подозирала за съществуването на тези две къщи.
— Хазяинът ми обясни, че били ловни хижи. Били част от ловния участък, преди той да започне да ги дава под наем.
— Не мога да повярвам, че си се нанесла тук — поклати глава Джо.
— Ти също — изтъкна Кейти.
— Да, но го направих само понеже разбрах, че няма да съм сама жена в края на чакълеста алея насред нищото. Мястото е доста откъснато от света.
И точно затова го наех с огромна радост, помисли си Кейти, а на глас каза:
— Не е толкова лошо. Вече свикнах.
— Надявам се и аз да свикна — отбеляза Джо. Духна кафето, за да го поохлади. — Какво те доведе в Саутпорт? Сигурна съм, че не е вълнуващата професионална кариера в ресторанта на Айвън. Имаш ли близки тук? Родители? Братя или сестри?
— Не, сама съм — отговори Кейти.
— Дошла си заради гадже?
— Не.
— Значи… просто си се преместила?
— Да.
— Ама защо, за бога?
Кейти не отговори. Същото я бяха попитали Айвън, Мелъди и Рики. Тя беше наясно, че зад въпросите им няма задни мисли, че се дължат на най-обикновено любопитство, но въпреки това не знаеше как иначе да отговори, освен да каже истината:
— Искам ново начало.
Джо отново отпи от кафето си, явно размишлявайки над отговора й, но за учудване на Кейти не попита нищо повече. Само кимна.
— Разбирам. Понякога човек наистина се нуждае от ново начало. И според мен това е достойно за възхищение. Много хора нямат смелостта да постъпят така.
— Смяташ ли?
— Сигурна съм — отвърна Джо. — Е, какво смяташ да правиш днес? Докато аз хленча, разопаковам и чистя с разранени ръце.
— По-късно ще ходя на работа. Нищо интересно. Трябва да се отбия до магазина за някои неща.
— Във „Фишър“ ли ще ходиш, или ще отскочиш до града?
— Във „Фишър“.
— Запозна ли се със собственика? Мъжът с прошарената коса?
— Да, виждала съм го един-два пъти — кимна Кейти.
Джо допи кафето си и остави чашата в мивката, сетне въздъхна.
— Така — оповести тя унило. — Стига съм отлагала. Ако не започна веднага, никога няма да приключа. Пожелай ми късмет.
— Късмет.
Джо й махна с ръка:
— Радвам се, че се запознахме, Кейти.
От прозореца на кухнята си Кейти видя Джо да изтупва чергата, която бе захвърлила настрани преди малко. Стори й се доста приветлива, но не беше сигурна, че е готова да има съседка. Приятно беше някой да те посещава от време на време, но вече бе свикнала да бъде сама.
От друга страна, обаче, съзнаваше, че ако живееш в малко градче, самоналоженото усамотение не може да продължи вечно. Налагаше се да ходи на работа, до магазина и да обикаля града; някои от клиентите на ресторанта вече я познаваха. Пък и честно казано, беше й приятно да разговаря с Джо. Кой знае защо й се струваше, че у нея има нещо по-дълбоко, което не се забелязва на пръв поглед, нещо… вдъхващо доверие, макар да не можеше точно да го обясни. И тя беше сама жена като нея, което определено бе плюс. Кейти не искаше дори да си помисли как би реагирала, ако в съседната къща се беше нанесъл мъж, и се озадачи как така изобщо не й беше хрумнала такава възможност.
Читать дальше