Никълъс Спаркс: С дъх на канела

Какво означава да обичаш истински?

Някога мислех, че знам отговора: означаваше да мисля за Савана повече, отколкото за себе си, да си мечтая да прекарам останалата част от живота си с нея. Нямаше да е невъзможно. Веднъж тя ми каза, че ключът към щастието се крие в простичките неща — брак, семейство… като всички. Това означаваше стабилна работа, къща с бяла дъсчена ограда и микробус, за да водим децата на училище, на зъболекар, на тренировки по футбол и на уроци по пиано. Две или три деца, не беше сигурна, но аз знаех, че когато му дойде времето, щяхме да оставим природата и Бог да уточнят бройката. Защото тя беше религиозна и си мисля, че това беше една от причините да си падна по нея. Всъщност нямаше значение колко щяха да са децата, важното беше, че вечер щяхме да си лягаме един до друг и голямото легло, да се смеем, да разговаряме и да се любим.

Не исках много, нали? При положение, че двама души се обичат? Ей така си го мислех. И докато част от мен тайничко продължава да се надява, че това е възможно, знам много добре, че няма да се случи. Когато след малко си тръгна оттук, повече никога няма да се върна.

Но в момента съм застанал на склона, откъдето се вижда къщата й, и чакам да се появи. Разбира се, тя няма да може да ме види. В армията ни обучават да се сливаме с околността и аз съм си научил добре урока, защото нямам никакво намерение да умра в някоя пясъчна дупка някъде из иракската пустиня. Трябваше да дойда до този малък планински град в Северна Каролина, за да разбера какво е станало. Когато нещата се случват ей така, в движение, човек се чувства зле, докато не разбере цялата истина.

Но за едно съм абсолютно сигурен — Савана никога няма да разбере, че днес съм бил тук.

Част от мен се гърчи при мисълта, че тя е толкова близо до мен и в същото време толкова недостижима, но сега моят и нейният живот са два отделни свята на две различни планети. Не беше лесно да го осъзная, защото имаше време, когато двамата бяхме едно цяло, но оттогава минаха шест години и два живота. Разбира се, оставаха спомените и аз вече бях научил, че те имат своето физическо проявление, а тя — не. И по това също се различавахме. Ако нейните спомени бяха звезди, осветяващи сънищата й, моите запълваха празнината в душата ми. И за разлика от нея аз носех бремето на безброй въпроси, които съм си задавал поне хиляда пъти от онзи момент, когато с нея се видяхме за последен път. Защо го направих? И дали щях да го направя отново?

Защото аз бях този, който сложи точката.

Слънцето вече се подава над хоризонта и листата на дърветата около мен започват бавно да навличат ярките си дрехи. Птичките подхващат утринната си песен и въздухът ухае на бор и на пръст; съвсем различно е от соления аромат на моя роден град. Изведнъж външната врата се отваря и аз я виждам. Въпреки разстоянието, без да искам, притаявам дъх. Тя слиза по стълбата, спира на последното стъпало, протяга се като котка и се оглежда. Пасището за конете зад нея блести като огромен зелен океан и тя минава през портичката, която води към него. Един кон изцвилва, явно я поздравява, след нея друг, и изведнъж започвам да се притеснявам, че Савана е прекалено дребна, за да крачи така смело между тях. Но тя винаги се е чувствала добре сред конете и те също се чувстваха добре с нея. Сочна зелена трева, добре гледани коне и най-важното — нейният Мидас, черният арабски жребец с бели чорапи над копитата, малко встрани от другите си събратя. Веднъж яздих заедно с нея, слава богу, без произшествия, и докато треперех за безценния си живот, помня че си помислих: „Колко е спокойна на седлото, би могла да гледа телевизия, докато язди.“ Савана спира при Мидас, сигурно го поздравява с добро утро. Гали носа му и шепне нещо, потупва го по гърба, после се обръща и тръгва към плевнята, а Мидас наостря уши и я следи напрегнато.

Тя изчезва за миг и веднага се появява с две кофи, най-вероятно пълни с овес. Окачва ги на двете куки на оградата и конете бързо се насочват към тях. Когато отстъпва, за да им направи място и да вземе седлото и юздата, косата й полита, подхваната от утринния ветрец. Докато Мидас закусва, тя го приготвя за езда и няколко минути по-късно вече го повежда през пасището към гората. Изглежда точно както едно време, преди шест години. Знам, че не е така, миналата година я видях отблизо и забелязах първите фини бръчици около очите й, но очилата, през които я гледам през годините, остават с непроменен диоптър. За мен тя винаги ще си остане на двайсет и две, а аз — на двайсет и три. Тогава бях в Германия. Предстоеше ми да замина за Фалуджа или Багдад и да получа писмото й. Прочетох го на гарата в Самава, където се бяхме установили през първите седмици от кампанията; но преди това трябваше да се върна вкъщи и да преживея нещата, които промениха живота ми.