Никълъс Спаркс - С дъх на канела

През тези три години пораснах и помъдрях. Знам, знам, че е клише — влизаш в казармата момче, излизаш мъж — но в армията наистина се налага да пораснеш бързо, особено ако си в пехотата. Поверяват ти екипировка, която струва цяло състояние, другарите ти разчитат на теб и ако се издъниш, последиците са много по-сериозни от това да си легнеш без вечеря. Наистина, има прекалено много бумащина и скука, всички пушат, не могат да скалъпят и едно изречение без псувня и държат под леглата си кашони с порносписания. Освен това трябва да отговаряш точно и ясно на ония репи от офицерската школа, които си мислят, че такъв като теб не може да има коефициент на интелигентност, по-голям от този на неандерталец. Но в крайна сметка тук научаваш най-важния урок в живота си — че трябва да поемеш своята част от отговорността и е най-добре да го направиш както трябва. Не можеш да кажеш „не“, когато има заповед. И няма да е пресилено, ако кажа, че живота на всеки зависи от другия. Едно грешно решение и другарят ти може да умре. Ето в това е силата на армията. Някои хора си мислят, че войниците излагат всеки ден живота си на опасност и се бият заради някаква идея… това са пълни глупости. Работил съм с какви ли не войници, с всякакви политически разбирания, срещал съм такива, които мразят армията, и други, които се борят за кариера, срещал съм гении и идиоти, но когато застанем рамо до рамо с пушките, правим каквото трябва, за да се предпазим един друг. Заради приятелството. Не заради родината, не от патриотични подбуди, не и защото си машина за убиване, а заради човека до теб. Биеш се заради приятеля си, за да запазиш живота му, и всичко в армията е подчинено на този простичък факт.

Та, както казах, аз се промених. Влязох в армията като заклет пушач и в лагера за новобранци кашлях като туберкулозен, но за разлика от повечето от моя взвод отказах цигарите и не съм запалвал вече две години. Намалих рязко и пиенето, една-две бири ми бяха предостатъчни за седмицата, но можех да изкарам и месец, без да близна. Досието ми бе безупречно. Бях повишен в ефрейтор и шест месеца по-късно ме произведоха сержант. Разбрах, че ме бива за лидер. Моят отряд се справяше отлично и ни избраха да участвахме в залавянето на един от най-големите военни престъпници на Балканите. Моят главнокомандващ ме препоръча за офицерската школа. Доста мислих по въпроса да ставам ли офицер или не, но офицерската работа е свързана с много писане и седене на бюро, а аз не си падах по това. Последната година, преди да вляза в армията, не бях спортувал изобщо, без да броим сърфа, а когато излязох за трети път в отпуск, вече бях натрупал пет кила мускули и от тлъстините по корема нямаше и следа. През по-голямата част от свободното време тичах, тренирах бокс, вдигах тежести с Тони — як като бик нюйоркчанин, който викаше, вместо да говори, кълнеше се, че текилата е афродизиак, и беше най-добрият ми приятел в частта. Той ме нави да си направя татуировка и на другата ръка и с всеки ден споменът за това кой бях някога избледняваше все повече.

Много тренирах, но и много четях. Там имаш много време за четене, хората купуват и препродават книги, заменят си ги или взимат от библиотеката, докато кориците им се разпаднат. Не казвам, че съм станал читанка, не. Въобще не си падах по Чосър, Пруст, Достоевски или въобще по някой от тези мъртви пичове. Четях главно трилъри и кримки. Стивън Кинг например и особено Карл Хиасен, защото беше леко четиво и винаги ме разсмиваше. Мисля си, че ако в час по английска литература изучавахме такива книги, читателите в света щяха да бъдат много повече.

За разлика от колегите избягвах да се забърквам с жени. Малко странно, нали? Младост, работа, изпълваща тялото с тестостерон — има ли нещо по-естествено от това да потърсиш облекчение в женска компания? Но тая работа не беше за мен. Знаех, че приятелите ми излизат с местните момичета, имаше и такива, които се ожениха, докато бяхме в базата във Вурсбург, но съм чувал достатъчно истории, за да си направя извода, че такива бракове рядко оцеляват. В лагера непрекъснато се обсъждаше нечий развод или нечия семейна драма, ето защо се убедих, че войнишкият живот не е подходящ за сериозно обвързване с жена. Колкото до една приятна вечер, нямах нищо против, просто не ми се случваше, Тони все се чудеше.

— Ела поне веднъж с мен! — молеше ме той. — Никога не искаш.

— Не съм в настроение.

— Как може да нямаш настроение за това? Сабина се кълне, че приятелката й е супер. Била висока, руса и обичала текила.