Никълъс Спаркс - С дъх на канела

— Къде е? — викнах.

— Ей там — извика брюнетката. — Още я виждам, но започна да потъва…

Отне ми време, докато я забележа в здрача. Океанът се вълнуваше и правеше всичко възможно да ме изтласка по-далеч от кея. Най-сетне я зърнах, доплувах до нея и я вдигнах над повърхността, въпреки че вече беше пълна с вода. Вълните ми помогнаха да доплувам до брега по-лесно, отколкото си мислех. Четиримата на кея не откъсваха поглед от мен.

Най-сетне усетих дъно под краката си и скоро се озовах на пясъка. Изтръсках водата от косата си и се огледах за сърфа. Беше си на кея. Те дойдоха при мен.

— Заповядай — измърморих и й подадох чантата.

— Благодаря — каза мило тя и очите й срещнаха моите.

В този момент усетих, че в мен нещо изщрака като ключ в ключалка. Вярвайте ми, въобще не съм романтичен и не вярвах на истории за любов от пръв поглед. И все още не вярвам. Но нещо се случи тогава и то много напомняше на онова, на което по принцип не вярвам. Не можех да отместя очи от нея.

Отблизо беше още по-хубава, но не красотата й ме плени, а погледът и усмивката, която разкриваше малка дупка между предните зъби, и не само усмивката, а начинът, по който отмяташе разпиляната от вятъра коса от лицето си, лекотата и грацията в движенията й.

— Не трябваше да го правиш — каза тя леко учудено. — Аз щях да я хвана.

— Знам — отвърнах. — Видях, че се готвиш да скочиш.

— Но почувства непреодолимо желание да помогнеш на дамата в беда? — Тя се извърна и се усмихна.

— Нещо такова.

За момент тя остана така, сякаш обмисляше отговора ми, после насочи вниманието си към плажната чанта. Извади всичко — портфейла, слънчевите очила, крема против изгаряне — връчи ги на русата, после обърна чантата и я изцеди от водата.

— Снимките са се намокрили — обади се приятелката й, докато проверяваше състоянието на портфейла.

Брюнетката не отговори, продължи да изстисква единия край, после другия.

— Още веднъж ти благодаря — вдигна глава към мен.

Акцентът й не беше от източната част на Северна Каролина, а някак по-носов, сякаш бе отраснала в планините около Бун или в Южна Каролина.

— Няма защо — отвърнах, но не помръдвах.

— Хей, може би чака награда — извика Розовата блузка.

Тя го изгледа, после върна погледа си на мен.

— Искаш ли награда?

— Не, разбира се — махнах с ръка. — Просто се радвам, че помогнах.

— Знаех си, че по света все още има рицари — заяви тържествено тя.

Опитах се да открия скрит присмех, но нямаше и следа от такова нещо.

Оранжевият ме прецени с поглед.

— Моряк ли си — попита и притегли в прегръдките си русата.

— Не. Целта не беше просто да отдавам чест — поклатих глава аз. — Исках всичко, свързано с военния живот, затова влязох в армията.

Брюнетката се засмя. За разлика от татко тя веднага схвана разликата.

— Казвам се Савана. Савана Лин Къртис — протегна ръка към мен, а с другата посочи приятелите си. — А това са Брад, Ранди и Сюзан.

— Аз съм Джон Тайри — казах и хванах протегнатата ръка.

Беше топла, на места мека като кадифе, но на други имаше мазоли. Неочаквано осъзнах колко отдавна не съм докосвал женска ръка.

— Мисля, че трябва да ти се отблагодаря по някакъв начин.

— Не е необходимо.

— Вечерял ли си? — попита тя, без да обръща внимание на протеста ми. — Готвим се да си запалим огън и да си направим вечеря на грил. Искаш ли да дойдеш с нас?

Останалите се спогледаха. Розовоблузият Ранди определено не изглеждаше очарован и признавам, че това ме накара да се почувствам по-добре. „Хей, може би чака награда“? Ама че кретен!

— Ами да, защо не? — обади се Брад, но в гласа му нямаше и капчица ентусиазъм. — Ще бъде весело. Ние сме ей там, до дюните.

И той посочи една от къщите на плажа, пред която се мотаеха хора.

Нямах никакво намерение да прекарвам вечерта в тяхното братство, но Савана ми се усмихна с онази нейна топла усмивка и думите сами изскочиха от устата ми.

— Звучи страхотно. Само ще си прибера дъската от кея и след минутка съм при вас.

— Ще те чакаме там — каза Ранди и пристъпи към Савана, но тя му обърна гръб.

— Аз ще дойда с теб — викна след мен и се отдели от групата. — Това е най-малкото, с което мога да се отплатя.

Намести чантата на рамото си и им махна.

— След малко сме при вас.

Настигна ме и двамата поехме през дюните. Приятелите й се поколебаха за минута, но когато видяха, че тя върви уверено след мен, поеха към къщата. Забелязах, че русата се обърна и ни проследи с поглед. Ранди също ни изгледа начумерено. Савана не ги видя, просто крачеше до мен.