Никълъс Спаркс: Дарът на светулките

Февруари, 2005 г.

Съществува ли наистина любов от пръв поглед?

Седнал в дневната, той си повтаряше мислено този въпрос. Навярно за стотен път. Навън зимното слънце отдавна беше изгряло. Пред прозореца се стелеше сивкава мъгла. Освен една клонка, която трополеше тихо по стъклото, цареше пълна тишина. Той обаче не беше сам. Стана от канапето и прекоси коридора да я погледне. Размисли дали да не легне до нея и да затвори поне за малко очи. Чувстваше се изморен, но не искаше да заспива сега. Тя се размърда леко и съзнанието му се зарея в спомени. Залута се по пътя, довел го до нея. Какъв е бил преди? Какъв е сега? Привидно тези въпроси изглеждаха лесни. Казва се Джеръми, на четирийсет и две, син е на ирландец и италианка, прехранва се, пишейки статии за списания. Така би отговорил, ако го попитат. И не би излъгал. Чудеше се обаче дали не трябва да добави още нещо. Да спомене ли например, че преди пет години посети Северна Каролина, за да разнищи загадка? Че там се влюби неведнъж, а два пъти? Че красивите спомени са обагрени с тъга и че дори сега не знае кои от тях ще устоят на времето?

Върна се в дневната. Не размишляваше често за миналото, но и не отпъждаше спомените за него. Нямаше как да изтрие тази глава от живота си, както не можеше да промени рождената си дата. Понякога му се приискваше да върне времето и да заличи тъгата, но усещаше, че ако го направи, радостта също ще помръкне. А това бе немислимо.

В най-тъмните дебри на мрака си спомняше най-често за нощта с Лекси в гробището. Нощта, когато зърна призрачните светлини — загадката, довела го тук от Ню Йорк. Тогава обаче осъзна за пръв път колко много означава Лекси за него. Докато чакаха в тъмнината, обвила гробището, тя му разказа повече за живота си. Обясни му, че е осиротяла рано. Джеръми вече го знаеше, но не знаеше, че започнала да сънува кошмари, след като родителите й си отишли. Ужасни, натрапчиви кошмари как вижда смъртта им. Баба й Дорис се видяла в чудо и я довела на гробището да види загадъчните светлини. На малката Лекси те се сторили като приказен небесен дар и тя веднага познала духовете на родителите си. Изпитвала нужда да повярва точно в това и кошмарите повече не я навестили.

Джеръми се трогна от историята й, от загубата, която бе преживяла, и от могъществото на невинната вяра. По-късно същата нощ и той видя светлините и попита Лекси какво са всъщност според нея. Тя се приведе към него и прошепна:

— Родителите ми. Сигурно искат да те видят.

Тогава изпита желание да я прегърне. Отдавна беше разбрал, че именно в този момент се бе влюбил в нея. И оттогава не бе спирал да я обича.

Навън февруарският вятър задуха отново. Сумрачната пелена на мъглата забулваше всичко. Джеръми легна върху канапето, въздъхна изтощено и усети как тежестта на тази година го дърпа назад. Би могъл да прогони образите, но втренчен в тавана, той им позволи да изплуват в ума му. Винаги им позволяваше.

Ето какво се бе случило.

Пет години по-рано

Ню Йорк, 2000 г.

— Лесно е — каза Алвин. — Първо срещаш привлекателно момиче, после се виждате известно време, за да се уверите, че възгледите ви са съвместими. Дали ще вземате единодушно важните житейски решения. На чие семейство ще гостувате по празниците, дали искате да живеете в къща или в апартамент, куче ли ще отглеждате или котка, кой ще се къпе пръв в банята сутрин, докато има достатъчно гореща вода. Ако няма разногласия, тогава се жените. Следиш ли ми мисълта?

— Да — отвърна Джеръми.

В хладната февруарска събота Джеръми Марш и Алвин Бърнстейн бяха в апартамента на Джеръми в Уест Сайд. Цял следобед опаковаха багажа му и навсякъде имаше кашони. Някои вече бяха пълни и подредени до стената, готови да ги натоварят във вана. Другите бяха полупразни. Като цяло апартаментът приличаше на място, където тасманийски дявол си е устроил купон и си е тръгнал, след като е опустошил всичко. Джеръми недоумяваше как е успял да събере толкова боклуци — факт, който годеницата му Лекси Дарнъл му натякваше цяла сутрин. Преди двайсет минути Лекси вдигна отчаяно ръце и излезе да обядва с майка му. Джеръми и Алвин останаха сами.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — притисна го в ъгъла Алвин.

— Каквото току-що каза.