Лине Кобербьол - Дарът на змията

Когато видях непознатия за първи път, не можех да предположа, че той щеше да промени живота ни. Нито земята се разлюля под краката ми, нито пък усетих вледеняващ полъх, дори не настръхнах. Единственото, което почувствах, бе леко безпокойство, което бързо отшумя. Даже не казах на мама. А може би трябваше? Не знам. Не мисля, че това щеше да промени нещо. В мига, в който той ме съзря, вече беше късно за каквото и да било.

А иначе бях чакала този ден с нетърпение. В Хьойландет щеше да има пазар в чест на лятното слънцестоене и клановете бяха пристигнали от близо и далеч, за да търгуват, разговарят и да се забавляват, за да се състезават кой е най-бързият ездач, кой е най-добрият стрелец или кой може да остриже овца за най-кратко време. С мама се бяхме потрудили здравата последните седмици, събирахме и сушихме билки, варихме отвари и бъркахме лечебни мазила, а доведената ми сестра Роза бе издялкала купи, лъжици, подпори за етажерки и други подобни предмети, както и малки животинки и кукли за децата. Тя бе сръчна с ножа и можеше да превърне къс дърво в крава или куче, които изглеждаха съвсем като живи. Брат ми Давин нямаше какво да продаде, но се надяваше да спечели някое от надбягванията с коне с черния си жребец Фалк.

Това беше първият ми пазар в Хьойландет. Миналата година той не се състоя заради размириците между клановете.

Кланът Кензи, който ни бе приютил, враждуваше със Ская и ние успяхме да предотвратим голямата битка в долината Скара в последния момент, точно преди всички да успеят да се избият. И всичко бе по вина на Дракан — Дракан, който си седеше в Дунарк и се наричаше граф на Ордена на дракона, след като бе убил стария граф. Хитър беше този Дракан. Вместо самият той да воюва с клановете, ги беше подлъгал да се бият помежду си. А в деня, когато уби стария граф Ебнезер заедно със снаха му и внуците му, обвини собствения му син Никодемус — Нико за това и той отърва бесилото само благодарение на мама. А може би мъничко и благодарение на мен. От този момент нататък Дракан беше наш враг. И то доста опасен.

Но днес не исках да мисля за това. Или поне не повече от необходимото, защото все още не можехме да идем някъде без Салан Кензи — огромният, спокоен, стабилен Салан, който вече почти две години пазеше мама.

— Какво стълпотворение само! — промълви мама и хвана здраво юздите, защото Фалк, който теглеше каруцата, не бе свикнал с такава гюрултия. — Къде ще спрем?

Плъзнах поглед над тълпата. В началото всичко изглеждаше размазано, все едно стоиш пред мравуняк, но всъщност си имаше улици и площади, точно като в истински град, само дето този пазарен град не бе построен от къщи, а от лавки, каруци и шатри.

— Какво ще кажеш за ей там? — попитах аз, сочейки с пръст. — Най-накрая на реда. Там може да си намерим място.

— Хайде да опитаме! — рече мама и пришпори Фалк. Нашият черен жребец запристъпя сковано и неохотно напред по една от уличките на пазара.

— Медни съдове! — викаше една жена. — Най-хубавите медни съдове!

— Три шилинга — мърмореше един пълен мъж от Ская. — Не е ли малко множко за чифт чорапи!

— Наденички от глиган! Пушен еленов бут! Елате и опитайте!

Фалк присви уши, а тялото му се напрегна още повече. Каруцата едва пъплеше напред.

— Не можеш ли да го накараш да се размърда малко? — попитах аз мама. — Накрая някой ще вземе да ни изпревари.

— Цялата тази гюрултия не му допада — отвърна ми мама. — Дина, мисля, че ще е най-добре, ако го водиш.

Скочих от капрата и хванах Фалк за юздите. Това го поуспокои малко, но нямаше особено голям ефект. И точно преди да пристигнем, една каруца се зададе срещу нас и свърна на мястото, което бях избрала.

— Ей — извиках аз, — това място си е наше!

— Така значи — рече човекът с каруцата. — Да бяхте побързали тогаз!

Стрелнах го с гневен поглед. Той беше едър мъж с къдрава кафява коса и беше препасан с кожена престилка, която приличаше на ковашка. И изобщо не изглеждаше да има угризения.

— Ти ни видя! Много добре знаеше, че се бяхме запътили насам!

— Съжалявам, девойче. Днес аз преварих.

— Не е честно…

— Мълчи, Дина, — скастри ме мама от капрата. — Ще си намерим друго място.

Каруцарят едва сега се вгледа в мама по-внимателно или по-скоро в знака на Жрицата, който висеше на гърдите й. Той не беше нищо особено, просто емайлирана тенекиена плочка в бяло и черно, която изобразяваше око. Веднага щом я съзря обаче мъжът смени тона си.