Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Здравей — рече Роза. — Вече продадох три от малките кончета и една купа. А и билките вървят като топъл хляб.

Мама седеше и обсъждаше с някакъв клиент един от мехлемите. Тя гледаше гърненцето вместо клиента, но накрая всички се усмихнаха и явно бяхме на път да осъществим още една продажба.

— Чудесно — рекох аз. После отметнах коса от челото си и се опитах да успокоя учестеното си дишане.

Роза се вгледа малко по-добре в мен.

— Какво ти е?

Аз отворих уста, за да разкажа за непознатия с червената риза, но размислих, преди да започна да говоря.

— А, нищо, потичах малко. Попаднах на онзи, който за малко да ни вземе мястото, а той изобщо не беше учтив.

— Мога да си представя — отвърна ми Роза и се изкиска злобно — все пак загуби доста хубаво място. И така му се падаше.

Не знам защо не казах нищо. Може би, защото точно в този момент мама беше толкова щастлива, и аз не исках да я безпокоя. Но мисля, че това не беше всичко. Сякаш още усещах ръцете на мъжа върху лицето си. Дланите му бяха груби и топли. Косата и брадата му — въгленово черни. А очите, с които ме погледна — зелени, точно като моите.

— Намери ли Нико? — попита Салан.

— Не — отвърнах аз. — Може би още не е стигнал дотук.

Всъщност Нико сам ни намери. Беше се стъмнило и ние точно се бяхме захванали да прибираме палатката и лека-полека да се замисляме за вечеря. Или поне моят стомах.

— Денят беше добър — каза Роза доволно. — Трябваше да взема някоя и друга цепеница с мен, та да издялкам още животни. Вървят като топъл хляб.

— Може би трябва да искаш малко повече пари за тези, които са ти останали.

Роза замълча.

— Не знам. Харесва ми мисълта, че всеки може да си ги позволи. А и на мен не ми струва нищо да ги направя.

„Само вложеният труд“, помислих си аз. Просто фантазия, сръчни ръце и търпение, а това все пак си беше един вид разход. Но Роза явно не гледаше на нещата по този начин. Тя се радваше, че хората искаха да притежават нещата, които правеше, и дори даваха пари за тях.

— Ето го — рече изведнъж по-малката ми сестра Мели и започна да сочи към някого. — Ето го Нико.

И наистина беше той. Вървеше леко през тълпата, защото хората се отдръпваха, щом го видеха, макар че сигурно не осъзнаваха защо. Беше малко странно, защото той носеше същите дрехи като всички останали. Нито ризата му, нито вълнената му жилетка бяха особено изтънчени. Но въпреки това човек можеше да забележи, че той не бе обикновен планински селянин. Не знам дали графските синове се раждаха необикновени — като бебета те плачат, акат и спят като всички останали младенци. Но може би като пораснат, се научават да се държат различно, да вървят, стоят и говорят по един особен начин. Във всеки случай това се набиваше на очи. И не беше само заради дрехите.

Той беше пуснал брада, след като се преместихме тук, горе. Повечето планинци също имаха бради и Нико вероятно си мислеше, че така би било по-трудно да го разпознаят. „Но явно само това не беше достатъчно“, помислих си аз.

— Добър вечер, медамина — поздрави той мама. — Добър вечер, момичета. Къде е Салан?

— Отиде на хълма да доведе Фалк — отвърнах му аз. — Ще прибираме за днес.

— Добре ли вървя търговията? — запита той.

Кимнах.

— Ние продадохме мехлемите, а Роза — повечето от животните си.

Той взе една малка фигурка на куче и я претегли в ръка.

— Хубави са — рече той. — Колко им взимаш?

— По шилинг за най-малките и по два за останалите — измърмори Роза, която цялата бе почервеняла заради похвалата.

Нико сбърчи вежди.

— Не е ли малко евтино? — попита той. — Сигурен съм, че можеш да получиш много повече за тях.

— Виждаш ли — рекох аз.

— Това не се брои — изпусна се Роза. — Искам да кажа, че Нико сигурно не е свикнал с…

— С какво? — попита Нико и изведнъж застина.

Роза започна да се върти и й се искаше да не си бе отваряла устата.

— Нищо — промърмори тя.

— Не, кажи. С какво не съм свикнал?

— С това да се замисляш кое колко струва — прошепна Роза.

Нико постави кученцето обратно на мястото му много бавно и внимателно.

— Да, права си — рече той с режещ тон. — За такива като нас винаги плаща някой друг.

Той се врътна рязко и закрачи напред. Хората сякаш отново му правеха място, без да се замислят за това.

— Почакай — извиках аз и оставих торбичките с билки. — Нико, почакай…

— О, не си създавай трудности заради мен — отвърна ми той студено, без да спре. — Мисля, че и сам мога да си купя една бира.