Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

Дина

Насред покритите с пирей възвишения лежаха три ниски каменни къщи. Един тесен път, не по-широк от колелото на каруца, се извиваше в дъга покрай тях, но тук почти нямаше какво да те накара да отбиеш, освен ако не си любител на пирея, небето, хвойната и пасящите овце. Въпреки това в малкия двор между къщите беше спрял търговски фургон, а освен овцете, зад каменната ограда се разхождаха две мулета и четири коня. После се появихме ние — мама, аз и Салан Кензи. Харалс Стед от доста време не бе имал толкова гости наведнъж.

Червеното голямо слънце хвърляше палещите си лъчи по върха на хълма. Денят бе топъл, а времето все още приятно. От каруцата бе опънат брезентов навес, а под него седяха трима мъже и играеха карти върху буре за бира. На него имаше още самун хляб, три халби и парче тъмен мазен салам. На пръв поглед всичко напомняше за приятна вечер на площада пред селската кръчма. Едва след като човек се загледаше, виждаше, че единият крак на търговеца бе вързан за колелото на фургона с дълга тънка верига.

Търговецът си отряза дебело парче салам и побутна остатъка към двамата оставени да го вардят пазачи.

— Ето — рече той. — От една добра игра на карти се огладнява.

— Да загубиш четири сребърника и един отличен нож, от това не просто се огладнява, от това се обеднява — изръмжа един от пазачите, но всичко бе в рамките на добрия тон и той взе салама.

В този момент едно от мулетата на търговеца помръдна няколко пъти с уши и започна да реве оглушително. Пазачите вдигнаха поглед и ни видяха. Бързо скочиха на крака, а единият избута картите от бурето, сякаш ги бяхме спипали да правят нещо срамно. Но аз добре ги разбирах. Не беше лесно да си строг и суров с един човек, когато пиеш от бирата му. Освен това бе трудно да си представиш, че отправените към жизнерадостния, дребен търговец обвинения, бяха основателни. Той се бе отбивал няколко пъти и при нас и винаги бе пълен с весели, хубави истории. Веждите му бяха гъсти и черни и приличаха на голи охлюви, а едната се повдигаше въпросително при всяка втора дума. Имаше писклив, пресеклив смях, а очите му бяха обгърнати с безброй малки трапчинки, та почти не се виждаха. Не, изобщо не можех да повярвам, че е извършил по-голямо провинение от това да налее на клиентите си по-малко бира, отколкото трябва. Момчетата сигурно просто бяха избягали, както той самият казваше.

— Мадам — рече единият пазач и поздрави мама с поклон. Що се отнася до мен, той изпитваше колебание доколко учтиво трябваше да се държи с едно единайсетгодишно момиче. Но заложи на сигурното и се поклони и на мен. Аз все пак бях дъщерята на Жрицата на срама. „Медамина.“

Третият от нас, Салан Кензи, получи кимване вместо поклон, както се поздравяват мъже, които ги свързва уважение, но не задължително приятелство.

— Кензи, мислех си, че работиш като пазач на кервани в долината.

Салан отвърна на поздрава му също толкова сдържано.

— Добър вечер, Лаклан. Не. Сега имам други неща за вършене.

— Ясно. Виждам, че кланът Кензи се грижи добре за своята Жрица на срама.

Погледът му се спря за миг върху едрото като ела тяло на Салан. Но, както повечето хора, и той избягваше да гледа майка ми. Даже и човек да не знаеше предварително коя е, знакът на Жрицата бе ясно предупреждение. Той висеше на гърдите й и блестеше под лъчите на залязващото слънце — една кръгла метална пластинка, върху която с бял и черен емайл бе изваян рисунък с формата на око. Аз самата имах почти същия знак, но вместо черен емайл имаше син, защото още бях само мамина ученичка.

Търговецът също се бе изправил.

— Добра среща — рече той с насмешка. — Идвате точно навреме. Аз, разбира се, имах приятна компания, но се надявах да стигна до Баур Лаклан преди мръкване.

Поведението му изобщо не издаваше страх, а това само затвърди убеждението ми, че бе невинен. Малцина са престъпниците, които очакват срещата с Жрицата на срама толкова спокойно. Той се поклони бързо първо на мама, после на мен.

— Добра среща — повтори той. — Но е срамота, че две дами е трябвало да яздят толкова дълго само заради мен и то без причина.

Мама вдигна глава и хвърли един мимолетен поглед на търговеца.

— Да се надяваме, че няма причина — рече тя сравнително тихо, като в гласа й нямаше заплашителни нотки. Въпреки това усмивката слезе от лицето на търговеца за първи път и той несъзнателно се хвана за устата, сякаш искаше да се спре преди да каже още нещо. Но бързо се съвзе.