Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

— Няма право да се държи така — изхлипах аз. — Защо се отдалечава от нас по този начин?

Мина известно време преди мама да отговори.

— Не съм много сигурна какво точно се случва в душата му — отвърна ми тя. — Но Давин… Преди, когато беше момче, знаеше кой е. Мисля си, че сега, когато е на път да се превърне в мъж, не му е съвсем ясно какво означава това. А това е нещо, с което ние двете не можем да му помогнем. Но когато намери отговорите, ще се върне при нас.

— Сигурна ли си? — гласът ми трепереше и звучеше така, сякаш бях на възрастта на Мели. Ами ако не се върнеше? Не познавах много мъже, които можеха да погледнат една Жрица на срама в очите. Нико се опита, но това му причини болка, защото чувстваше вина за толкова много неща. Единственият, който можеше да го направи без проблем, бе Дракан и то защото у него нямаше повече срам, отколкото у едно животно.

— Сигурна съм — рече ми мама. — Защото ако нашият Давин не може да ни погледне в очите, когато стане мъж, то значи съм го възпитала лошо, нали?

И с това целеше да ме накара да се усмихна. Но аз не можех. В този момент се чу едно предупредително излайване „джаф!“ от Пес, нашето голямо сиво куче, което се припичаше на слънце в края на козарника, но сега се бе изправило. Мама ме пусна.

— Прибери се вътре и си избърши очите, съкровище — каза ми тя. — Идват ни гости.

Беше един мъж от клана на Лаклан — слаб, тъмнокос господин с изискани маниери. Беше добре облечен, с вълнено наметало в цветовете на клана Лаклан. На пояса си носеше нещо, което наподобяваше сребърна верига.

— Хванахте ли търговеца на деца? — изстрелях аз само като видях жълто-червената му горна дреха.

Той точно щеше да ме погледне, но се спря навреме.

— Не, медамина — отвърна ми учтиво. — Все още е на свобода. Най-вероятно е избягал долу, в долината. Не, за съжаление идвам по друг повод, имаме отново нужда от Жрицата, ако тя няма нищо против.

Устните на мама побеляха. Последния път й се отрази толкова зле, че трябваше да пие валерианови капки в продължение на две седмици, за да спи спокойно през нощта.

— Много малко време мина — казах аз кисело. — Нима в клана на Лаклан се вършат толкова много престъпления?

— Дина! — сряза ме мама строго и аз веднага съжалих за думите си. Планинците можеха да бъдат ужасни, когато някой наранеше честта на клана им. Но мъжът с лакланското наметало само се усмихна.

— Както казват хората, една беда рядко идва сама. Но този път не е толкова сериозно. Става въпрос само за няколко изчезнали овце.

Не звучеше така сърцераздирателно, както търговия с деца, и раменете на мама малко се поотпуснаха. Но тя все още изглеждаше уморена.

— Мамо — казах й, защото не можех да я гледам толкова бледа, притеснена и изтощена, — искаш ли аз да отида? Ако наистина е само заради няколко овце…

Макар че бях ученичка на мама само от половин година, мисля, че щях да се справя с един евентуален крадец на животни.

Лакланецът понечи да каже нещо, но се отказа. Очевидно не му беше много приятно да се задоволи с единайсетгодишната дъщеря на Жрицата на срама. Мама го забеляза и по устните й пробягна усмивка.

— Можем да идем двете, Дина. За да съм до теб, ако ти потрябва помощта ми. Роза, ще заведеш ли Мели долу при Мауди? Тя ще се зарадва да те види. Толкова се гордее с лъжиците, които наскоро й издялка. Ако й измайсториш още две, сигурно ще ти даде едно от кутретата, на които отдавна си хвърлила око.

По устните на Роза пробяга бърза, стеснителна усмивка. Тя не беше свикнала да я хвалят, не беше свикнала хората да мислят, че е способна и че става за нещо.

— Как ли ще се почувства Пес, ако се върна вкъщи с едно от тях? — попита тя.

— Пес е едно разумно старо куче — рече мама. — Наясно е, че трябва да си снизходителен към невръстните кутрета.

Тези думи на мама ме накараха да се замисля дали тя нямаше предвид и невръстните деца.

Сега имахме само един кон, нашия черен жребец Фалк, който ни подари Мауди Кензи, след като загубихме Блис в Дунарк миналата година. Мама попита Деби Уртемутер дали ще ни заеме своето малко сиво космато пони. Тя се съгласи, но тогава се появи следващата пречка. Салан, който винаги придружаваше мама, за да я пази, го нямаше никъде, а и старата му майка не знаеше къде да го намерим.

— Аз мога достатъчно добре да опазя мадам! — каза лакланецът. — С удоволствие ще изпратя мадам и дъщеря й обратно до вкъщи.

Мама се замисли. После кимна.

— Роза, кажи на Мауди, че сме тръгнали с Ивайн Лаклан към Хебракс Мьоле и при един мъж, който може би е откраднал три овце от съседа си.