Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

Едно малко поточе пресичаше пътеката и продължаваше надолу към езерото. Успях да убедя Сивушкото да върви нагоре по потока вместо да го пресече. Дъното му беше каменисто и трудно проходимо, но точно тук беше силата на Сивушкото. Той не можеше да бяга бързо, но много внимаваше къде стъпва и се оглеждаше.

— Мамо?

— Да — само прошепна тя. — Продължавай! — Тя беше пъхнала дясната си ръка под колана и се държеше с лявата. Дръжката на стрелата стърчеше от задната страна на дясното й рамо като игла на таралеж.

— Не трябва ли да измъкнем стрелата? — запитах аз плахо, защото ние всъщност означаваше аз , а аз не бях сигурна дали ще мога и дали ще се осмеля да го направя. Но мама поклати глава.

— Не. Раната ще започне да кърви по-силно. По-късно.

Ние продължихме нагоре по потока. Бреговете ставаха все по-високи и по-високи, а дърветата се надвесваха над водата и създаваха усещането, че се движим в тунел. Но в следващия момент се оказа, че не можем да продължим, защото една бреза бе паднала в коритото на потока, и макар човек да можеше да се промуши отдолу, или поне човек, на който не му стърчеше еднометрова стрела от рамото, то за коня беше невъзможно да мине нито под дървото, нито над него. Аз седях на гърба на Сивушкото, гледах гадното дърво и ми се искаше да ревна и да се откажа. Бяхме в капан. Не можехме да се изкачим по брега, бе прекалено стръмно и за конете, и за мама. Не можехме да продължим. А ако се върнехме назад, щяхме да паднем в ръцете на Ивайн и неговите хора.

— Премести я — каза мама. — Махни я от пътя.

Да я махна? В първия момент не разбрах за какво говори. Не бях толкова силна, че да преместя цяла бреза. После обаче се сетих, че Сивушкото на Деби всъщност не беше ездитен кон, а работен, който бе влачил множество стволове на дървета в младостта си. Аз за щастие бях внимавала, когато Салан ни обясняваше как да оцеляваме в планината. „Трябват ви въже, нож и огниво — наставляваше ни той. — Не тръгвайте никога без въже, нож и огниво“.

Скочих от Сивушкото на земята, свалих въжето от седлото и го увих около единия край на дънера. Другия край на въжето завързах за седлото. Но как подканяха планинците конете си, за да започнат да теглят?

— Хала-хала — прошепна мама. Аз кимнах и сведох глава. Дали Сивушкото щеше да ми се подчини, след като никога преди не го бях правила?

— Хала-хала-хала — изрекох аз сравнително силно, като за по-сигурно цъках с език. Сивушкото можеше и да е едно обикновено, дребно и не особено красиво пони, но се оказа златна мина на четири крака. То стъпи здраво с крачета на дъното и затегли, както знаеше най-добре. Бавно и полека, с доста пукот, пращене и трещене, единият край на дървото се отмести от склона и дънерът застана надлъжно на потока вместо напречно.

— Добро конче! Добро конче — говорех му аз и го тупах по сивата шия. — А сега спри!

Сивушкото спря и остана така, спокоен и силен, без изобщо да осъзнава, че може би ни бе спасил живота. Аз преведох Фалк внимателно покрай дървото и също му наредих да спре. И тогава ми хрумна брилянтна идея. Отново вързах въжето за седлото и накарах Сивушкото да го върне обратно, така че то отново застана напречно на потока. Беше като да затвориш врата. Ако се бяха досетили, че сме тръгнали нагоре по потока, ако стигнеха до дървото… то може би щяха да помислят, че са на грешна следа. А и да откриеха как сме минали, едва ли щяха да успеят да направят същото, защото никой от тях не яздеше едно дребно здраво планинско пони, за което местенето на дънери беше направо детска игра.

— Добро хрумване — промълви мама с шепнещия си, немощен глас. Но виждах, че трябва в най-скоро време да намерим скривалище и да я свалим от коня. Аз прибрах въжето и отново яхнах Сивушкото, и ние продължихме бавно напред, така че мама да не падне от седлото.

Бреговете станаха отново полегати — сякаш се бяхме изкачвали по една висока, превисока стълба и бяхме стигнали до върха. Тук, покрай потока, вървеше пътека. Съвсем мъничка, навярно утъпкана от диви коне и други животни. Аз се покатерих със Сивушко на брега, скочих на земята и придържах мама, докато и Фалк се изкатери. Известно време яздихме по пътеката.

Тогава забелязах върбата.

Беше огромна. Зелен водопад от листа. Някога е растяла на края на брега, но сега се бе наклонила наполовина — все още се виждаше дупката, останала след като старите й корени се бяха изкорубили. Но дървото бе оцеляло и бе продължило да расте, почти полегато, и бе образувало свой собствен полуостров в леглото на потока.