Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

През цялата нощ беше валяло, но сега слънцето грееше и сгряваше почти като през лятото. Когато стигнахме до малката брезова горичка в подножието на Овчия хълм, Ивайн внимателно отмести настрана влажните клони, за да можем с мама да минем без да се намокрим. Той по принцип беше по-учтив и маниерите му бяха по-различни от тези, с които бях свикнала. Салан, например, щеше да сметне, че и сами можехме да се сетим да се наведем, докато минавахме под една мокра от дъжда ела. Той всъщност щеше да се изкачи преди нас по следващия хълм, за да се увери, че там не ни чакаха врагове.

— Той изглежда толкова… как да кажа, изискан — прошепнах на мама. Аз например за първи път срещах планинец, който бръснеше по-голямата част от брадата си и оставяше само един изящен триъгълник, какъвто би се получил, ако прокараше по брадичката си почернял от сажди пръст. — А и начинът, по който се изразява.

Мама се усмихна.

— Постепенно ще откриеш, че има много планинци, които не се разхождат наоколо облечени в овчи кожи и не се изразяват с нечленоразделни едносрични измучавания.

— Салан май го прави — измърморих аз.

— Разбира се, че не го прави — отрече тя, но после отново се усмихна, защото Салан можеше да се държи съвсем по планински, когато го прихванеха дяволите.

— Мадам — извика Ивайн, който постепенно се беше отдалечил на десет конски дължини от нас. — Ще издържи ли вашето пони на по-бързо темпо? Дамите сигурно биха искали да се приберат преди да се стъмни…

— Със сигурност ще издържи — извиках му аз в отговор. Но съвсем друг въпрос е дали ще поиска. Защото Сивушкото на Деби можеше да върви цял ден със своето темпо, без изобщо да се запъва, но ако човек го пришпореше, понякога се заинатяваше. Аз обаче го подканих с крака и макар че замърда уши от яд и замаха с опашка, то продължи напред в бавен спокоен тръс, докато застигнахме Ивайн и неговия голям тъмнокафяв жребец.

Яздехме на изток, а слънцето се издигаше все по-високо на небесния свод. Най-накрая ден без дъжд, мъгла или брулещ вятър, помислих си аз, и постепенно забравих за Давин и лошото си настроение. Макар че Сивушкото на Деби не бе някакъв прекрасен приказен кон, все пак беше доста приятно да го яздиш в хубавото време, отивайки да свършиш една съвсем безобидна работа, особено като си помислиш, че днес беше денят на Голямото пране.

Никога преди не бях ходила в Хебракс Мьоле, но явно мама беше, защото когато Ивайн понечи да продължи на изток при един каменист хълм, тя спря Фалк:

— Няма ли да минем на запад покрай Гребеновия връх?

— Гребеновата река е доста буйна сега заради дъжда и топящия се в последно време сняг — отвърна Ивайн. — Не ми се иска да поставям безопасността на Жрицата на срама на карта. Този път е по-дълъг, но за сметка на това има по-хубав брод.

Отново ни нарече „дами“. Човек би могъл сигурно и да се удави? Мама само му кимна и го остави да постъпи, както бе решил.

Мястото беше много красиво. Пътят минаваше покрай брега на едно тясно кристално езеро, от двете страни на което се издигаха два стръмни, покрити с брези скалисти склона. Повърхността му беше толкова спокойна, че сивите скали, светлозелените листа и черно-белите стебла се отразяваха като в огледало в тъмната вода. Една белочела водна кокошка се плъзна по езерото, оставайки диря след себе си. Огледалното отражение се залюля и пречупи, но само след миг бе отново цяло и съвършено, така че на човек му беше трудно да намери разлика между истинския природен пейзаж и водния. Както се бях загледала в отражението, изведнъж ми се стори, че зърнах нещо — човек или едро животно. Вдигнах глава и погледнах към върха на хълма, който се извисяваше над нас. Не видях нищо, но все пак спрях Сивушкото.

— Там има нещо — казах аз. — Горе на върха на хълма има нещо.

— Да, видях го — отвърна ми Ивайн. — Беше само един фазан.

Точно тогава осъзнах, че нещо не бе наред. Каквото и да се спотайваше там горе, определено не беше фазан. И изведнъж ми се стори, че допускахме голяма грешка, като яздехме без Салан по непривичен за нас път, с мъж, когото не познавахме.

— Хайде, мили дами — подкани ни Ивайн. — Слънцето се издига все по-високо, а крадецът на овце чака.

Но аз не пришпорих Сивушкото, а мама и Фалк не можеха да минат покрай мен, защото пътеката беше доста тясна.

— Дина, тръгвай.

— По-добре да обърнем — прошепнах аз на мама. — Не беше фазан.

Преди една година тя сигурно би казала „Глупости!“ и би продължила напред. Сега обаче нещата стояха другояче. Сега бяхме предпазливи. Без да каже и дума, мама обърна коня и запрепуска в галоп към пътя, откъдето бяхме дошли. Сивушкото не се нуждаеше от много подкани, за да тръгне след нея, все пак отивахме в посока към вкъщи.