Роджър Зелазни: Знакът на Хаоса

Усещах леко безпокойство, без точно да знам защо. Не виждах нищо чак толкова странно в това да си пийвам с един Бял Заек, с дребен тип, досущ като Бертран Ръсел, с ухилен Котарак и с моя стар приятел Люк Рейнард, който припяваше ирландски балади, докато чудноватият пейзаж зад гърба му ставаше ту плосък като стенопис, ту напълно реален. Вярно, голямата синя Гъсеница, кацнала върху една огромна гъба, демонстрираше наистина завидно умение в пушенето с наргиле, но аз не виждах нищо необичайно в това. Сцената беше толкова жизнерадостна, а Люк бе добре познат със склонността си да завързва странни познанства. Защо тогава да се тревожа?

Бирата си я биваше. Някой дори бе сервирал безплатен обяд. Демоните, които измъчваха завързаната на кол червенокоса жена, бяха толкова бляскави, че очите ме заболяваха, щом погледът ми се спреше върху тях. Сега вече ги нямаше, но всичко наоколо продължаваше да бъде все така красиво. Когато Люк запя за залива Галуей, песента ми се стори толкова искрящо прекрасна и едновременно с това толкова тъжна, че ми се прищя да се гмурна в нейната мелодия и да остана там завинаги.

Ами да… Когато в гласа на Люк се прокраднеше меланхолия, аз също се натъжавах. Запееше ли весела песен, сърцето ми преливаше от радост. Странно. Сякаш въздухът около нас бе натежал от усещането за съпричастност. Както и да е, казах си. Играта на светлините беше просто разкошна.

Отпих от чашата си и погледнах към края на бара, където се клатушкаше Хъмпти. Опитах се да си припомня кога точно се бях озовал тук. Не успях. Сигурно щях да се сетя по-късно. Страхотно парти…

Гледах, слушах, вкусвах и усещах. Всеки детайл, привлякъл вниманието ми, беше изумителен. А не трябваше ли да попитам Люк за нещо? Като че ли да, но той в момента пееше, пък и на мен не ми беше до това.

Какво ли бях правил преди да се озова тук? Опитвах се да си припомня, но всеки път решавах, че не си струва да се замислям по въпроса. Всичко около мен беше толкова интересно.

И все пак мисълта не ми даваше покой. Дали пък не бях започнал нещо важно, което трябваше на всяка цена да довърша?

Обърнах се към ухиления до уши Котарак, за да го попитам, но образът му бе започнал да избледнява. Хрумна ми, че аз също бих могъл да последвам примера му и да се озова на друго място. Така ли се бях озовал тук? Може би. Оставих чашата и разтърках очите и слепоочията си. В главата ми цареше невероятна бъркотия.

Изведнъж си припомних едно свое изображение. Беше нарисувано на една огромна карта. Карта?! Да. Точно така бях дошъл на това място. През Картата…

Усетих как някой постави ръка на рамото ми и се обърнах. Беше Люк. Той ми се ухили и се пресегна за ново питие.

— Страхотно парти, а?

— Така си е. Откъде го изрови това място? — попитах.

Той сви рамене.

— Забравих. Какво значение има?

Люк се обърна и между нас затанцува вихрушка от кристали, която няколко мига по-късно се стопи. Гъсеницата изпусна малко лилаво облаче. Над нас изгряваше синя луна.

Какво не беше наред в тази картина, запитах се отново.

Изведнъж ме обзе чувството, че съм лишен от необичайните си способности. Реших, че това вероятно е станало по време на битка, тъй като все още не можех да се съсредоточа върху странните аномалии, които ме заобикаляха. Вече знаех, че съм уловен, но не можех да намеря начин да се измъкна.

Бях уловен…

Да, бях…

Но как?

Ами… Всичко започна с това, че се здрависах със собствената си ръка… Не, нещата определено не стояха така, Ръката, с която се здрависах, се появи от една обърната карта с моя образ. Да, сега си спомних…

Стиснах зъби. Музиката отново засвири. Чух как нещо се плъзна по бара близо до ръката ми. Обърнах се и видях, че някой отново е напълнил чашата ми. Май вече бях пийнал достатъчно. Може би точно това ми пречеше да се съсредоточа. Отвърнах поглед от бара. Стената вляво за пореден път се превърна в напълно реален пейзаж. Дали пък образът ми не бе станал едновременно с това плосък като картина?

Както и да е. Щом не можех да се съсредоточа… Тръгнах наляво. Нещо връзваше мислите ми на фльонга и докато седях тук нямаше да успея да осъзная какво е то. Трябваше да се отдалеча, да се откъсна от всичко наоколо, за да разбера какво се е случило с мен.

Подминах бара и се озовах до онова място, където разноцветните скали и дърветата между тях ставаха триизмерни. Напрегнах ръцете си, протегнах ги напред и те потънаха в стената. Чух вятъра, без да го усетя.