Роджър Зелазни - Знакът на Хаоса

Изрекох последната дума и я подкрепих с нужния жест. Образът на Логрус се появи в съзнанието ми. Покритият с металносини люспи звяр, който току-що бе протегнал хищните нокти на предните си лапи, замръзна на мястото си. После лапите му потръпнаха конвулсивно, той ги притисна към една от плочките в горния ляв край на туловището си, очите му се облещиха, от гърлото му се откъсна дрезгав стон, последван от тежка въздишка, тялото му се строполи на пода, претърколи се по гръб и безбройните му крачка замряха във въздуха.

Малко след това над него се появи усмивката на Котарака.

— Мъртъв страхотоужасен Бандерснач — заяви усмивката.

После се понесе към мен, а около нея постепенно се появи и останалата част от Котарака.

— Това беше заклинание за спиране на сърцето, ако се не лъжа? — полюбопитства той.

— Като че ли да — казах аз. — Реагирах инстинктивно. Да, сега си спомних. Бях си го приготвил за всеки случай.

— Така си и знаех — отбеляза Котаракът. — Надуших нещо магическо в този купон.

Пред очите ми отново се появи образът на Логрус и в съзнанието ми сякаш светна една малка сигнална лампичка. Магия! Точно така!

Аз — Мерлин, син на Коруин — наистина съм магьосник. При това представител на магическа школа, която е почти непозната по онези места, които бях обитавал през последните няколко години. Моят приятел Лукас Рейнард — или по-скоро Принц Риналдо, престолонаследник на Кашфа — също е магьосник, но следва по-различна система. А Котаракът, явно доста сведущ по магическите въпроси, бе споменал — най-вероятно с пълно право — че причината да се, намираме тук се крие в някое заклинание. Защото единствено заклинание би могло да притъпи сетивата и уменията ми до такава степен. Силите, които властваха тук, бяха предизвикали у мен нещо като временен магически далтонизъм.

Докато съзнанието ми изпълняваше тези заплетени мисловни лупинги, в бара влязоха конете и войниците на Краля. Войниците привързаха мъртвия Бандерснач към конете и те бързо го извлякоха навън. В това време Хъмпти отскочи до едното място. Когато се върна, установи, че ще му е трудно да се покатери отново върху високия стол и затова подвикна на хората на Краля да му помогнат, но те и без друго бяха твърде заети с разчистването на терена и не му обърнаха никакво внимание.

Малко след това пристигна и Люк, ухилен до ушите.

— Значи така изглеждал пустият му Бандерснач — каза той. — Сега ако вземе да се отбие и някое Джаберуоки…

— Ш-шш! — предупреди го Котаракът. — Сигурно и то е някъде на стената и се ослушва. Защо ти е притрябвало да го викаш? Ще вземе да се довлече с гръм и трясък през гората и да ти сръфа задника! Забрави ли за „челюстите, що захапват“ и „ноктите, които ще те сграбчат“? Не си търси бел…

Котаракът погледна към стената и после изчезна и се появи няколко пъти с шеметна бързина.

— Просто си спомних за илюстрациите на Тенил — уточни Люк.

Котаракът се материализира в далечния край на бара, обърна на един дъх бирата на Шапкаря и каза с напевен глас:

— Но чувам аз гъргорене наблизо и виждам огнените му очи там вляво.

Погледнах към стенописа и също забелязах „огнените очи“ и чух специфичния звук.

— Това не означава, че непременно си имаме работа с някое Джаберуоки — заяви Люк.

Котаракът се пресегна към един от най-горните рафтове на бара и измъкна измежду бутилките някакъв странен предмет, който проблесна на оскъдната светлина. После го постави на барплота и го плъзна към нас. Предметът спря точно пред Люк.

— Ворпълския Меч недей забравя, туй само мога да ти кажа.

Люк се засмя, а аз вперих поглед в странното оръжие, което бе изковано сякаш от крилца на пеперуда и лунни лъчи.

Чух отново онова гъргорене.

— И хич не се помайвай, глупаво замислен! — добави Котаракът, допи бирата на Хъмпти и изчезна.

Люк продължи да се хили и само подаде халбата си, за да я напълнят отново. Аз глупаво замислен, се помайвах. Заклинанието, което използвах, за да убия Бандерснача, бе тласнало съзнанието ми в обичайните релси. Като че ли всичко бе започнало да си идва по-местата. Отдадох това и на образа на Логрус, когото бях мернал за броени секунди. Призовах го отново.

Знакът на Хаоса изникна пред мен и запулсира. Този път не му позволих да си отиде. Сякаш студен вятър продуха мозъка ми. Разпръснатите парченца на спомените ми започнаха да се сливат в едно цяло. Точно така…

Гъргоренето ставаше все по-еилно и аз видях как Джаберуоки се плъзна между дърветата. Очите му блестяха като театрални прожектори, а ноктите му за сграбчване и зъбите му за захапване бяха наистина в изобилие…