Роджър Зелазни - Знакът на Хаоса

Хукнах. Странно, разстоянието между мен и скалите си оставаше все същото…

Люк запя отново.

Спрях. Обърнах се бавно, тъй като ми се стори, че ни дели само ръка разстояние. Така си и беше. Бях се отдалечил само на около две стъпки от бара. Люк се усмихна и продължи да пее.

— Какво става тук? — попитах Гъсеницата.

— Хванат си в примката на Люк — отвърна ми тя.

— Моля? — казах аз.

Гъсеницата избълва едно синьо кръгче, въздъхна леко и каза:

— Люк е стегнат от примка, а ти си се оплел в думите на песента. Такива ми ти работи.

— И как стана това? — попитах аз.

— Нямам никаква представа — отговори Гъсеницата.

— Ъ-ъ… Ами как може човек да се освободи от тази примка?

— И това не мога да ти кажа.

Обърнах се към Котарака, от когото за пореден път бе останала само една огромна усмивка.

— Ти сигурно също не знаеш… — започнах аз.

— Видях как той дойде тук и как след това се появи ти — каза той, ухилен до ушите. — Смея да твърдя, че вашето пристигане тук беше твърде… необичайно дори за място като това. Което ме навява на мисълта, че някой от двама ви е замесен с някаква магия.

Кимнах.

— Ти също се появяваш и изчезваш но доста особен начин — отбелязах аз.

— Но за сметка на това внимавам къде стъпвам — каза Котаракът. — Нещо, което едва ли би могло да се каже за вас двамата.

— Какво имаш предвид?

— Люк е попаднал в заразителна клопка.

— И какво представлява тази клопка?

Котаракът отново изчезна.

Заразителна клопка? Това означаваше, че Люк си е навлякъл някаква беля на главата, а аз просто съм го отнесъл покрай него. Тази мисъл ме поуспокои. И все пак все още нямах никаква представа в какво съм се забъркал, нито пък как да се измъкна.

Пресегнах се към халбата си. Щом не можех да реша проблема, тогава не ми оставаше нищо друго, освен да му се насладя. Отпих голяма глътка и чак тогава забелязах, че в мен са вперени две ярки, изгарящи очи. Не ги бях забелязал преди. Принадлежаха на същество, което все още не можех да разгледам добре, тъй като се бе настанило в един от мрачните ъгли на гравюрата, а тя точно в този момент отново бе станала двуизмерна. Странното беше, че въпреки това очите се движеха.

Те скоро се скриха от погледа ми, но все пак можах да проследя движението на техния притежател по полюшването на тревите върху гравюрата. Далеч, далеч вдясно — някъде зад Люк — мернах един мършав господин, облечен с черен фрак. Той държеше палитра в лявата си ръка и четка в дясната и се бе захванал най-съвестно да дорисува картината върху стената. Отпих още една глътка от халбата си и се обърнах, за да видя докъде е стигнал загадъчният звяр. Тъкмо в този момент стенописът възвърна предишната си триизмерност и измежду тревите се показа една олигавена, сиво-синкава муцуна. Над нея проблеснаха познатите очички, а от пастта се проточи синя слюнка, която капна на пода и от него се издигна тънка струйка дим. Животното беше или много ниско, или бе долепило туловището си до земята. Не можех само да разбера дали оглежда цялата компания, или се интересува в частност от мен. Наведох се към Хъмпти и го сграбчих за колана, яката или каквото там се падаше лентата, опасана около екватора му, тъй като дребният господинчо беше на път да се кандилне на една страна.

— Извинете — казах, — имате ли някаква представа що за същество е това?

И посочих право към звяра, който току-що бе стъпил на пода на бара. Оказа се многокрак, с дълга опашка и тяло, покрито с тъмни люспи. Лапите му пък бяха яркочервени. Той вирна опашка и се спусна към нас.

Замъглените очички яа Хъмпти се срещнаха с моите и после се насочиха към чудовището.

— Господине, не съм дошъл тук… — започна той, — за да компенсирам вашата некомпе… Божичко! Та това е…

Люспите на звяра проблеснаха. Той се приближаваше към нас със сериозна скорост. Интересно дали скоро щеше да се озове на онова място, където нямаше да може да напредне повече, колкото и да се напъва, или този номер важеше само за мен и опитите ми да се измъкна.

Създанието пъхтеще като раздрънкан самовар и продължаваше да оставя олигавена диря след себе си, но скоростта му определено не намаляваше.

Усетих как ръката ми направи несъзнателен жест, устните ми зашепнаха нещо не по моя воля, а в същото време странният звяр премина вихрено през критичната точка и помете една от изпречилите се на пътя му празни маси.

— Бандерснач! — извика някой.

— Страхотоужасен Бандерснач! — поправи го Хъмпти.