Роджър Зелазни - Знакът на Хаоса

— Първо си изпий лекарствата.

— Защо?

— Защото са те натъпкали с някаква гадост.

— Че аз не се чувствам зле. Всъщност дори се чувствам чудесно…

— Изпий ги!

— Добре де. Добре.

Но вместо това Люк изхвърли цялата шепа на пода. Джаберуоки и Огненият ангел също бяха започнали да избледняват. Изведнъж осъзнах, че отново съм приседнал до барплота и съм се подпрял замислено на него. Мернах и Котарака, чийто непрекъснати появявалия и изчезвания го караха по неведоми причини да изглежда по-реален от всичко останало наоколо.

— Идвате или си отивате? — поинтересува се той.

Люк се надигна. Светлините в бара станаха по-ярки и едновременно с това някак по-разсеяни.

— Ъ-ъ, Люк, какво е това там? — казах аз и посочих зад гърба му.

— Къде? — попита той и се обърна, а аз го треснах за пореден път.

Люк се строполи, а барът започна да изчезва. Стените на пещерата отново се появиха на фокус. Отнякъде дочух последната фраза на Котарака:

— Значи си отивате…

Неочаквано ни връхлетя какофония от животински съскания, писъци, ревове и прочие… Над цялата дандания се извиси квиченето на Джаберуоки. Огненият ангел го бе притиснал към земята и най-старателно се бе заел с неговото разфасоване. Реших да се възползвам от заклинанието „Четвърти Юли“, тъй като си го бях приготвил още преди посещението в Цитаделата. Вдигнах ръце и изрекох нужните думи. След това застанах бързо пред Люк, за да го предпазя от илюминациите, стиснах плътно очите си и ги закрих с ръка. Но дори така долових ярката експлозия, която последва. Люк промърмори едно „хей“, но всички останали звуци бяха секнали. Подадох се от тунела и видях, че двете чудовища лежат неподвижни на пода на пещерата.

Сграбчих приятеля си и го метнах през рамо. След това се насочих възможно най-чевръсто към изхода на пещерата, като внимавах да не се спъна в някой камък. Странните същества се размърдаха още преди да успея да изляза навън, но това бяха по-скоро рефлективни потръпвалия, отколкото съзнателни движения. Спрях за момент на изхода на пещерата, за да се огледам. Пред очите ми се простираше поле, покрито с огромни цветя, повечето от които бяха високи поне колкото мен. Лек ветрец навяваше упойващи благоухания.

Няколко секунди по-късно дочух съвсем ясен шум от раздвижване зад гърба си. Джаберуоки се изправяше на краката си. Огненият ангел лежеше все така по гръб и засега издаваше само немощни писукания. Джаберуоки го огледа внимателно, после разпери криле, отдели се от земята с няколко тромави, но мощни движения и се насочи обратно към шахтата, по която бяхме пристигнали всички. „Мъдро решение“, рекох си аз и хукнах към отрупаното с цветя поле.

Щом излязох от пещерата, ароматът се засили неимоверно. Повечето от растенията бяха разцъфнали в най-причудливи цветове. Скоро се задъхах, но въпреки това продължих да тичам. Всеки метър преднина можеше да се окаже жизненоважен. Все още не можех да рискувам с никоя от Картите.

И докато се напъвах, за да се отдалеча максимално от своя преследвач, най-неочаквано ми се стори, че съм започнал да се унасям. Проблемите ми сякаш престанаха да ме вълнуват толкова остро. Може би ароматният прашец на някои от цветята имаше упойващо действие. Страхотно! Само това ми липсваше — да се дрогирам, преди Люк да е успял да се съвземе. Все пак успях да мерна в далечината нещо като просека между растенията. Насочих се право натам. Засега Огненият ангел не се виждаше никакъв.

Скоро обаче усетих, че ми се вие свят. Чувството ми за ориентация започна бавно да изветрява. Имах чувството, че се движа по висока и тънка греда, от която мога да се срина всеки миг. В никакъв случай не трябваше да падам. Нещо ми нашепваше, че ако падна, няма да успея да се изправя отново. Пищните цветове се сливаха постепенно в една многоцветна маса, полюшвана леко от вятъра. Опитах се да овладея дишането си, за да успея да се добера по-скоро до някое по-открито място. Трудна работа. Краката ми ужасно се плетяха.

Все пак успях да се добера до поляната, която бях мернал отдалече, тръснах Люк в нейния център и се свлякох до него. Той продължаваше кротко да дреме с ангелско изражение на лицето. Вятърът отнасяше упойващите аромати далеч от нас, към някакви странни растения, които приличаха на гигантски магарешки бодили. Не след дълго съзнанието ми започна да се прояснява. Зачудих се дали Огненият ангел ще успее да долови нашата миризма сред подобен взрив от аромати. Най-вероятно да, както ми бе, тръгнало напоследък…