Роджър Зелазни - Знакът на Хаоса

Съществото се забави повече, отколкото предполагах. Това можеше да означава, че не му е чак толкова лесно да открие следите ми сред този екзотичен пейзаж, или пък че схватката с Джаберуоки му е коствала доста.

Не след дълго обаче ъгловатият звяр се появи с гръм и трясък, оставяйки след себе си просека от прекършени стебла. Спря на няколко метра и впери в мен немигащите си очи. Фракир пощуря и аз й прошепнах няколко успокоителни думи. Този приятел просто не й беше в категорията. Разполагах с още едно заклинание — това на Огнения Извор — но и през ум не ми минаваше да го използвам. То определено нямаше да спре чудовището, а само щеше да го раздразни допълнително.

— Мога да ти покажа пътя към Хаоса — извиках аз, — щом толкова си се затъжил за дома.

Звярът нададе нисък вой и тръгна към мен. Дотук с дипломацията.

По тялото на чудовището се виждаха поне дузина рани, от които се стичаше някаква странна течност. То пристъпяше едва-едва и аз се зачудих дали все още е способно да се хвърли върху мен с предишната си бързина. Благоразумието ме съветваше да не го подценявам и да бъда готов за всичко.

И все пак странното създание не се хвърли към мен, а продължи да напредва все така бавно. Досущ като малък танк с необичайна форма. Нямах никаква представа кои са уязвимите му места. Опитах се да го огледам набързо и това само потвърди опасенията ми — всички важни части от тялото му бяха добре защитени. Лошо.

Не исках да прибързвам с атаката си и да позволя на звяра да ме изпързаля по най-евтиния възможен начин. Не знаех нищо за ловните му привички и не исках да поемам необосновани рискове, за да ги опозная. По-добре да го оставя да направи първата крачка, казах си. Но той просто скъсяваше дистанцията все повече и повече. Знаех, че скоро ще ми се наложи да предприема нещо…

Едно от дългите, сгърчени пипала се разгъна светкавично и изсвистя към мен. Отскочих встрани. Щрак! Израстъкът се търкулна на земята и се загърчи в прахта. Продължих да се движа. Раз-два, щрак! Раз-два, щрак!

Звярът се катурна наляво, тъй като бях подрязал всичките му пипала от тази страна. Хукнах да заобиколя главата му, за да се озова отдясно и да повторя същата операция. Твърде лекомислено от моя страна. Окаяният вид на чудовището ме подведе. Вместо да се опита да ме сграбчи с някой от ноктестите израстъци, то просто ме перна с един от здравите си крайници. Ударът се стовари върху гърдите ми и ме повали по гръб.

Изпълзях чевръсто встрани и тъкмо когато се канех да се изправя, чух отпадналия глас на Люк:

— Ама какво става тук?

— Трай сега — извиках аз, без дори да се обърна към него.

— Хей! Ти ме удари! — добави той.

— Чудо голямо — отвърнах му аз. — Това е част от моята терапия.

— Ох — изпъшка Люк.

Съществото лежеше все така на една страна и веднага щом се приближих достатъчно, се опита да ме повали отново. Но номерът вече ми беше познат.

Щрак и моят противник загуби поредния си израстък. Последваха три нови удара, които попаднаха право върху главата на звяра, но под различни ъгли. Оръжието ми продължи да издава специфичния си звук, а ъгловатото туловище — да се гърчи.

Не знам колко пъти го ударих след това. Спрях едва когато забелязах, че съм го направил на салата. По едно време Люк започна да вика „оле“ след всеки мой удар. След като приключих с разфасоването, установих, че съм плувнал в пот. Наоколо се бе издигнала мараня, която набръчкваше образите на по-отдалечените растения. Тепърва осъзнах колко мъдро съм постъпил, като прибрах Ворпълския Меч от бара. Той се оказа чудесно оръжие. Разгънах го в пълната му дължина, за да го изтръскам от кръвта и след това го скатах бавно до обичайната компактна форма. Материалът, от който бе направен, изглеждаше нежен като листенце на цвете и продължаваше да тлее с мъждивия си блясък…

— Браво! — каза един познат глас. Обърнах се и видях усмивката на Котарака, която, както обикновено, предхождаше появата на самия Котарак.

— Хип-хип, ура! — добави той. — Страхотно се справи, момчето ми!

Пейзажът зад него затрептя още по-силно, а небето потъмня. Чух Люк да казва „Хей!“ и когато се обърнах, той вече се бе запътил нанякъде. Когато отново погледнах към Котарака, забелязах, че барът е започнал да се появява зад гърба му. Мислите ми се разводниха.

— Обикновено Ворпълският Меч се получава срещу известен депозит — каза Котаракът. — Но тъй като го връщаш в добро състояние…

Люк бе застанал до мен. Отново дочух музиката, а заедно с нея и едно леко жужене. Накълцаното туловище на Огнения ангел започна да избледнява, докато картината на бара ставаше все по-плътна и реална.