Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

Най-хубавото беше, че знаех, че е прав, защото бях по-добър и от Кини, и от Барутлията, въпреки че бях тренирал много по-малко от тях. Понякога тялото ми само усещаше кое беше правилно и кое грешно. Сякаш някакъв вътрешен глас ми нашепваше: Хвани меча така , за да парираш този удар. Завърти го онака , за да не загубиш равновесие.

Изведнъж чух друг глас, от външния свят.

— Давин! Майка ти те търси!

Това съвсем ме разсея и Кини използва момента, за да ми нанесе доста силен удар по рамото, така че ръката ми изтръпна и аз изпуснах меча. Той издрънча върху камъните на дъното на клисурата.

— Мъртъв си — каза Кини триумфално и опря острието на меча си в гърдите ми. И така радостта, топлината и вълнението се изпариха.

— Нико, нямаш ли си по-важна работа от това да изпълняваш заръките й?

Нико стоеше на ръба на клисурата и ме гледаше отгоре. Сините му очи излъчваха студенина.

— Не, Давин, всъщност нямам. Забравяш коя е майка ти. Ако не бяха силата и смелостта й, отдавна да се бях превърнал в храна на гарваните. Щяха да ме екзекутират за три убийства, извършени от друг. Не си и помисляй, че ще забравя коя е. Всичко дължа на нея. А ти й дължиш уважение поне дотолкова, че да й разкажеш къде прекарваш времето си. Тя се притеснява за теб.

Тогава Кини се изсмя.

— Давинчо, съкровище — прошепна той толкова тихо, че Нико да не може да го чуе. — Мама, Жрицата, се притеснява за теб.

Аз ядосано грабнах меча. Искаше ми се да ударя Кини с него, но още повече ми се искаше да го запратя по главата на Нико, право в надменната му физиономия. Какво си въобразяваше той, че да ми говори какво дължа на майка си? Нима беше грешно да дадеш всичко от себе си, за да се научиш да се биеш, за да можеш един ден да я защитиш от Дракан и останалите врагове, които си беше навлякла заради Нико?

— Така или иначе свършихме за днес — каза Салан. — Тръгвай, Давин. Ще се видим утре, ако все още искаш да дойдеш на лов.

Аз кимнах. С голямо нетърпение очаквах този лов. Салан ми беше заел един от своите лъкове и с течение на времето аз станах много добър и винаги улучвах целта. Но какво щеше да стане, ако Нико разкажеше на мама за лова и тя кажеше не?

Вървях толкова бързо, колкото сили имах, като се надявах Нико да не ме закача повече. Но когато излязохме от гората и пред очите ни се изправиха каменният кръг и къщата, която кланът Кензи ни беше помогнал да построим, Нико не можа да се стърпи и ми каза:

— Защо никога не й казваш нищо, Давин? Просто изчезваш, а тя се чуди къде си.

— Ако наистина иска да знае, трябва просто да ме погледне в очите. Тогава всичко ще й кажа, независимо дали искам или не.

Нико ме хвана за ръката и ме принуди да спра. Въздухът беше влажен заради спускащата се привечер мъгла и черната му брада бе осеяна с малки капчици вода.

— Как може да си толкова глупав? Не разбираш ли, че това е последното, което тя би искала да направи.

Не разбирах. Но аз изобщо не се замислих над думите му.

— Нямаш право да ме наричаш глупав — изръмжах аз вместо това. — Аз поне правя нещо, а ти си седиш с ръце в джобовете.

Нико сви юмруци, а сините му очи святкаха под тъмните вежди. Май му се искаше да ме удари, за да имам извинеше да налетя на бой и да му се нахвърля. Но той, разбира се, не го направи, защото предпочиташе да жегва с думи.

— Ако за миг погледнеш по-далеч от върха на носа си, ще прозреш, че тя всъщност се опитва да те остави да съзрееш. Да не би да те е попитала защо си принуден да переш една и съща риза всяка седмица, след като би трябвало да имаш още две, с които да я сменяш? А и освен това са те измамили, това е чисто и просто парче желязна блатна руда. От него никога няма да излезе хубаво острие.

— Като си толкова умен, защо не ми помогнеш? Ти по-добре от Салан би могъл да ме научиш да се бия.

Нико беше графски син и бе имал най-добрите учители по фехтовка, които баща му бе успял да намери.

Мина известно време преди Нико да ми отговори.

— Ако ти обещая да ти помогна — каза той накрая, — ще кажеш ли всичко на майка си?

— А защо й е изобщо на нея да се забърква в това?

— А защо не? Не те ли е срам?

— Не! — отвърнах аз, макар да знаех, че на мама няма да й хареса. — Не може ли човек да си има една малка тайна. Хайде, Нико, помогни ми.

Нико поклати глава.

— Не обичам мечовете — рече ми той, — а и на майка ти няма да й хареса.

— Ако не беше ти и мекушавата ти душа, никога нямаше да изгубим Липовата къща. Само ако беше нанесъл онзи удар, когато му беше времето, то… — не можах да довърша изречението. Нико стоеше и ме гледаше и беше съвсем пребледнял. Знаеше, че бях прав. Миналата есен му се бе отдал случай да убие Дракан. Същия Дракан, който беше убил баща му, вдовицата на брат му и малкия му племенник. Но вместо с острието, той замахна с ръба на меча . А няколко дни по-късно Дракан и хората му изгориха къщата ни и изклаха почти всичките ни животни.