Рик Риърдън: Знакът на Атина

Преди да срещне избухващата статуя, Анабет смяташе, че е готова за всичко. Тя не спираше да обикаля палубата на летящия кораб Арго II , като отново и отново проверяваше дали балистите са обезвредени, а бялото знаме, на което пишеше: „Идваме с мир“, се развява от мачтата. След това преговори плана за действие с остатъка от екипажа, след което преговори резервния план, а накрая и плана, който служеше за резерва на резервния.

Най-важното — дръпна настрана дивия им наставник, тренер Глийсън Хедж, и го убеди да прекара сутринта в каютата си в гледане на стари записи от шампионати по бойни изкуства. Последното, което им трябваше, докато навлизаха с вълшебна бойна трирема във въздушното пространство на потенциално враждебен римски лагер, бе застаряващ сатир в екип за физическо, размахващ тояга и крещящ: „Мрете!“.

Всичко изглеждаше наред. Дори странният хлад, който бе изпитала при излитането на кораба, бе изчезнал. Поне засега.

Бойният кораб се спусна през облаците, но Анабет не можеше да спре да се притеснява. Ами ако правеха грешка? Какво щеше да стане, ако римляните се паникьосаха и нападнеха още щом ги видят? Арго II определено не изглеждаше миролюбиво. С дължина от шейсет метра, бронзов корпус, върху който имаше монтирани арбалети, глава на огнедишащ дракон на носа и въртящи се балисти, които можеха да изстрелват заряди, способни да пробият бетон… ами, корабът просто не изглеждаше правен за приятелска среща със съседите.

Анабет се бе опитала да предупреди римляните. Помолила беше Лио да им изпрати съобщение, че идват приятели, чрез едно от най-новите си изобретения — холосвитъка. Лио бе предложил да нарисува огромен надпис К’ВО СТА’А? от долната страна на корпуса, придружен от усмихнато личице. Анабет отхвърли идеята — не беше сигурна дали римляните имат чувство за хумор.

Вече бе късно да се връщат.

Облаците около кораба им се разпръснаха и разкриха златистозеления килим на хълмовете Оуклънд под тях. Анабет стисна един от бронзовите щитове, опрян на релинга 1 1 Перила на кораб. — Бел.прев. .

Тримата й спътници заеха местата си. Лио търчеше по горната палуба като луд и непрекъснато проверяваше измервателните уреди и лостове. Повечето кормчии се задоволяваха с рул или румпел, но Лио бе инсталирал още клавиатура, монитор, авиационни бутони от самолет, музикална уредба и сензори за движение от конзола на „Нинтендо“. Можеше да накара кораба да завие с леко дръпване на дросела, да активира огнехвъргачките, като пусне музикален албум, или да вдигне платна, като разтърси джойстиците от нинтендото бързо. Дори по стандартите за герой Лио минаваше за хиперактивен.

Пайпър крачеше напред-назад между главната мачта и балистите и рецитираше репликите си.

— Свалете оръжията — мърмореше тя, — искаме само да поговорим.

Гласът й бе толкова убедителен, че на Анабет й се прииска да остави кинжала си и да побъбри.

За дете на Афродита Пайпър доста старателно се опитваше да прикрие красотата си. Днес бе облечена в протрити дънки, износени гуменки и бяла фланелка с розово лого на „Хелоу Кити“. Това може и да беше шега, Анабет никога не бе сигурна какво точно има предвид Пайпър. Неравно подстриганата й коса бе сплетена на плитка с перо от орел и спусната отдясно.

Гаджето на Пайпър, Джейсън, стоеше до лъка на платформата с арбалетите, откъдето римляните лесно можеха да го забележат. Стискаше златния си меч така, че кокалчетата му бяха побелели, но иначе изглеждаше доста спокоен за човек, който е приел ролята на мишена. Над дънките и оранжевата тениска от лагера на нечистокръвните бе наметнал тога и пурпурно наметало — символи на стария му ранг на претор. С развята от вятъра руса коса и леденосини очи той изглеждаше небрежно красив и напълно контролиращ ситуацията, както се полагаше на един син на Юпитер.

Той бе израснал в лагер „Юпитер“ и останалите се надяваха познатата му физиономия да разколебае римляните и те да не взривят кораба във въздуха.

Анабет се мъчеше да прикрие това, че все още му нямаше пълно доверие. Той беше прекалено съвършен — винаги спазваше правилата, винаги правеше това, което е редно. Дори изглеждаше съвършен. Но тя не можеше да не си зададе въпроса дали това не е роля. Дали той няма да ги предаде. Ами ако кажеше на приятелите си от лагера: „Аве, римляни! Доведох ви затворници и готин кораб!“?