Рик Риърдън: Знакът на Атина

— Всичко ще е наред — каза тя. — Никой няма да носи оръжие. Ще говорим мирно. Терминус ще се погрижи и двете страни ще спазват правилата. — Тя погледна към мраморната статуя. — Съгласен ли си?

— Предполагам — подсмръкна Терминус. — Засега. Можеш да слезеш до Нов Рим, дъще на Атина. Но, моля те, постарай се да не съсипваш града ми.

Море от набързо събрали се герои се раздели пред Анабет, докато тя минаваше през форума. Някои от тях изглеждаха напрегнати, други нервни. Имаше и такива, които бяха в бинтове заради скорошната битка с гигантите. Никой обаче не беше въоръжен. Никой не я нападна.

Цели семейства се бяха събрали, за да видят новодошлите. Погледът на Анабет обходи двойки с бебета, малки деца, хванали се за краката на родителите си, дори възрастни хора, облечени в странни комбинации от римски тоги и съвременни дрехи. Нима всички те бяха герои?

Анабет подозираше, че това е така, макар никога да не бе виждала подобно място. В лагера на нечистокръвните повечето герои бяха тийнейджъри. Ако оцелееха до завършване на средното си образование, или оставаха като съветници, или напускаха, за да започнат живота си в света на смъртните. Тук обаче имаше общност от няколко поколения.

В далечния край на тълпата Анабет забеляза циклопа Тайсън и адската хрътка на Пърси, Госпожа О’Лиъри. Те бяха от първата група следотърсачи, тръгнали да търсят Пърси от лагера на нечистокръвните. Изглеждаха в добро настроение. Тайсън им махна с ръка и се ухили. Носеше надпис с буквите SPQR, който на врата му изглеждаше като огромен лигавник.

Част от Анабет осъзнаваше колко красив е градът със своите разкошни фонтани, от които бликаше вода, с цветята, украсяващи градините, с аромата на печен хляб и сладкиши, идващ от пекарните. А архитектурата… богове, архитектурата — мраморни колони, невероятни мозайки, монументални арки, вили с тераси.

Героите пред нея се разделиха, за да сторят път на момиче в пълно римско бойно снаряжение и пурпурно наметало. Тъмната й коса падаше по раменете. Очите й бяха черни като обсидиан.

Рейна.

Джейсън я бе описал добре, но дори без неговото описание Анабет щеше да се сети, че тя е водачът им. Носеше се сред другите герои с такава увереност, че те се отдръпваха от пътя й и свеждаха глави.

Анабет прочете още нещо по лицето й от начина, по който бе стиснала зъби и вдигнала високо брадичка. Тя бе готова да отговори на всяко предизвикателство, но в същото време криеше в себе си надежда, страх и тревога, които не можеше да покаже пред останалите.

Анабет познаваше това изражение. Виждаше го всеки път, щом се погледнеше в огледалото. Двете момичета се прецениха с поглед. Приятелите на Анабет застанаха от двете й страни. Римляните промърмориха името на Джейсън, докато го зяпаха със страхопочитание.

Тогава някой изскочи от тълпата и за Анабет всичко друго изчезна.

Пърси й се усмихна с онази своя саркастична пакостлива усмивка, която години наред я бе влудявала, преди да й стане мила. Морскозелените му очи бяха все така красиви. Тъмната му коса бе паднала на една страна, сякаш бе дошъл от разходка на плажа. Изглеждаше дори по-добре, отколкото преди шест месеца. Беше по-висок, по-строен, по-мускулест и с тен.

Анабет бе твърде смаяна, за да мръдне. Чувстваше, че ако го приближи още малко, молекулите в тялото й ще избухнат. Падаше си тайно по него още от дванайсетгодишна. Миналото лято бе хлътнала здраво. Двамата бяха изкарали четири невероятни месеца заедно като щастлива двойка и след това той беше изчезнал.

По време на раздялата им нещо се бе случило с чувствата на Анабет. Станали бяха прекалено силни, сякаш тя бе изпаднала в абстиненция от липсата на животоспасяващо лекарство. Сега не знаеше кое е по-болезнено — да живее с тази ужасна липса или това, че е отново с него.

Рейна се изправи и с нежелание се обърна към Джейсън.

— Джейсън Грейс, моят някогашен колега… — Тя изрече думата „колега“ като нещо опасно. — Приветствам те с добре дошъл у дома. А това трябва да са приятелите ти.

Анабет нямаше намерение да го прави, но се спусна напред. Пърси тръгна към нея по същото време. Тълпата се напрегна.

Пърси я прегърна. Двамата се целунаха и за миг нищо друго нямаше значение. Астероид можеше да падне върху планетата и да заличи целия живот на Земята, но Анабет нямаше да забележи. Нямаше да й пука.

Пърси ухаеше на океански въздух. Устните му бяха солени.

Водорасляк — помисли си тя развеселена.