Рик Риърдън: Сянката на змея

Книгата е правена по аудиозапис. Вече два пъти Картър и Сейди Кейн ми бяха изпращали такива записи и аз ги използвах в „Червената пирамида“ и „Огненият престол“. За мен е чест, че Кейн и досега ми се доверяват, но въпреки това съм длъжен да ви предупредя, че третият им разказ всява най-голяма тревога. Получих го в дома си върху касета в овъглено сандъче със следи от нокти и зъби по него, а местният зоолог не успя да определи чии са. Съмнявам се, че ако не бяха защитните йероглифи отвън, сандъчето изобщо е щяло да оцелее по пътя. Четете нататък и ще разберете защо.

Аз съм, Сейди Кейн.

Поздравления, ако четете това! Значи сте надживели Края на света.

Иска ми се веднага да ви се извиня, ако той ви е причинил някакви неудобства. Земетресенията, бунтовете, размириците, смерчовете, наводненията, цунамито и, разбира се, грамадната змия, която погълна слънцето — опасявам се, че за почти всичко това сме виновни ние с Картър. Двамата с него решихме, че ако не друго, поне трябва да обясним какво се е случило.

Това вероятно е последният ни запис. След като чуете разказа ни, причината ще стане очевидна.

Неприятностите ни започнаха в Далас, когато огнедишащата овца унищожи изложбата, посветена на Тутанкамон.

Онази вечер тексаските магьосници си бяха направили празненство в скулптурната градина срещу Далаския художествен музей. Мъжете бяха в смокинги и с каубойски ботуши. Жените пък бяха в официални рокли и с прически като на изложение на захарен памук.

Оркестърът в павилиона свиреше стари кънтри парчета. Из дърветата проблясваха приказни лампички. От време на време някой вълшебник изскачаше от тайна врата в скулптурите или измагьосваше огнени искри, които да отпъдят досадните комари, но иначе си беше празненство като всички останали.

Водачът на Петдесет и първи ном — Дж. Д. Грисъм — си бъбреше с гостите и похапваше царевични питки с телешко, когато го задърпахме. Налагаше се да поговорим спешно. Не ми беше никак приятно да го правя, но той беше в голяма опасност и нямахме особен избор.

— Нападение ли? — свъси се Дж. Д. Грисъм. — Изложбата, посветена на Тутанкамон, беше открита преди цял месец. Ако Апоп е смятал да ни удари, нямаше ли вече да го е направил?

Беше висок и едър, с изпръхнало от стихиите сурово лице, перушинеста коса и ръце, груби като кора на дърво. Изглеждаше някъде на четиридесет, но върви, че разбери на колко години са магьосниците. Грисъм можеше да е и на четиристотин. Беше в черен костюм, а с преплетените ивици кожа, сложени на врата му вместо вратовръзка, и голямата сребърна тока на колана със Самотна звезда 1 1 Емблемата на Тексас, останала от времето, когато щатът е бил независима република (1836–1845) и знамето му е било само с една звезда. — Б.пр. приличаше на съдия-изпълнител от Дивия запад.

— Хайде да го обсъдим по пътя — предложи Картър.

Той ни поведе към отсрещния край на градината.

Трябва да призная, че брат ми се държеше изумително самоуверено.

Пак си беше, разбира се, ужасно смотан. Грифонът му го беше „ухапал от любов“ от лявата страна на главата и сега там липсваше цял кичур от сплъстена му кестенява коса, а от раничките по лицето му личеше, че той още не е усвоил изкуството да се бръсне. Но откакто навърши петнайсет, дръпна на ръст, а покрай бойните тренировки е налял и мускули. В дрехите от черен лен, и най-вече с меча khopesh отстрани на хълбока му, изглеждаше зрял и овладян. Почти можех да си го представя водач, без да избухна в истеричен смях.

/_Какво си ме зяпнал такъв, Картър? Описвам те най-общо._/

Картър заобиколи отрупаната с какво ли не маса и грабна шепа царевичен чипс.

— Апоп си има навици — обясни той на Грисъм. — Досега всички нападения са се случвали в нощта на новолунието, когато е най-тъмно. Повярвайте, той ще удари именно нощес вашия музей. И то не на шега.

Дж. Д. Грисъм се промуши между няколко застанали един до друг магьосници, които пийваха шампанско.

— Тези други нападения… — подхвана той. — Имате предвид Чикаго и Мексико Сити ли?

— И Торонто — отвърна брат ми. — И… още няколко.