Рик Риърдън: Сянката на змея

За миг във въздуха засия йероглифът за „Съедини се!“:

Във въздуха се издигнаха парчета от грънците, които отново се залепиха. Книгите се върнаха по лавиците. Маските на Тутанкамон паднаха от лицата на пингвините и се видя, че това всъщност са… охо! — пингвини.

Приятелите ни изглеждаха доста притеснени.

— Извинявайте — промърмори Уолт и върна накитите във витрината. — Стана ни скучно.

Не можех да му се сърдя дълго. Той беше висок и строен, с телосложение на баскетболист, беше по долнище на анцуг и тениска без ръкави, изпод която се виждаха изваяните му ръце. Кожата му беше с цвят на горещо какао, а лицето му бе царствено и красиво като на статуите на неговите предци, фараоните.

Дали си падах по него ли? Ами сложно е. За това — по-нататък.

Дж. Д. Грисъм огледа отряда ни.

— Радвам се да се запознаем. — Той успя да сдържи въодушевлението си. — Елате с мен!

Централното фоайе на музея представляваше просторно бяло помещение с масички, по които нямаше нищо, и таван, толкова висок, че вътре преспокойно можеше да се смести мъничък жираф. Стълбището в единия край водеше към балкон с редица кабинети. Стената в другия край беше остъклена и през нея се виждаха светлините на нощен Далас.

Дж. Д. Грисъм посочи нагоре към балкона, където на пост стояха двама мъже в черни ленени роби.

— Виждате ли? Навсякъде има охрана.

Мъжете държаха в готовност жезлите и вълшебните пръчки. Погледнаха надолу към нас и аз забелязах, че очите им светят. По скулите им като бойна окраска бяха нарисувани йероглифи.

Алиса ми прошепна:

— Какво им е на очите?

— Магия за наблюдение — предположих аз. — Благодарение на тези символи мъжете от охраната виждат в Дуат.

Тя прехапа устна. Нейна покровителка беше богът на земята Геб, затова Алиса обичаше плътните осезаеми неща като камъка и глината. Не обичаше височината и дълбоката вода. Камо ли пък представата за Дуат — вълшебно царство, което съществуваше паралелно на нашите.

Веднъж го описвах като океан отдолу с много, много пластове вълшебни измерения, които нямат край, и ми се стори, че Алиса щеше да се разболее от морска болест.

От друга страна, десетгодишният Феликс нямаше такива притеснения.

— Жестоко! — възкликна той. — И аз искам светещи очи.

Прокара пръст по бузите си и върху тях останаха лъскави алени петна с формата на Антарктика.

Алиса се засмя.

— Сега виждаш ли в Дуат?

— Не — призна си той. — Но виждам много по-добре пингвините си.

— Не е зле да побързаме — напомни Картър. — Апоп обикновено нанася удар, когато луната е в апогея си. Което означава…

— Хррр — вдигна Хуфу и десетте си пръста.

Това е да се осланяш на съвършеното астрономическо чувство на един песоглавец.

— След десет минути — казах аз. — Страхотно, няма що.

Приближихме се до входа на изложбата, посветена на Тутанкамон — беше трудно да го подминеш заради грамадния златен надпис. На пост стояха двама магьосници с големи леопарди на каишки.

Картър погледна изумен Дж. Д. Грисъм.

— Как получихте пълен достъп до музея?

Тексасецът сви рамене.

— Жена ми Ан е председателка на управителния съвет. И така, кой експонат искахте да видите?

— Запознах се с плана на изложбата — отговори брат ми. — Да вървим. Ще ви покажа.

Леопардите проявиха жив интерес към пингвините на Феликс, но мъжете от охраната ги дръпнаха за каишките и ни пуснаха да минем.

Изложбата вътре беше много богата, аз обаче се съмнявам да се вълнувате особено от подробностите. Лабиринт от зали със саркофази, статуи, покъщнина, парченца от златни накити… и така нататък. Лично аз можех да ги подмина, без да се вживявам особено. Нагледала съм се на египетски колекции, ще ми стигнат за няколко живота, благодаря.

Пък и накъдето и да се обърнех, все виждах нещо, което ми напомняше за нашите патила.

Минахме покрай витрини с фигурки на shabti , безспорно омагьосани, за да се съживят, ако ги призовеш. Бях унищожила доста такива. Видяхме и чудовища, които ни гледаха на кръв, и богове, с които се бях сражавала лично: Нехбет във вид на лешояд, която веднъж се всели в баба (дълго е за обясняване), крокодила Собек, опитал се да убие котката ми (още по-дълго е за обясняване), и богинята лъвица Сехмет, която веднъж разгромихме с лют сос (хич и не питайте).

И онова, от което се разстроих най-много: изсечена от алабастър статуетка на нашия приятел Бес, бога джудже. Беше на цяла вечност, но аз познах сплескания като на мопс нос, рунтавите бакенбарди, коремчето и трогателното грозно лице, което изглеждаше така, сякаш някой го е удрял отново и отново с тиган. Бяхме прекарали с Бес всичко на всичко няколко дни, то той буквално си жертва душата, за да ни помогне. Сега, видех ли го, си спомнях, че имам дълг, който няма да изпълня никога.