Рик Риърдън - Сянката на змея

Знаех, че не иска да се разпростира. Заради нападенията, на които бяхме станали свидетели през лятото, двамата и досега сънувахме кошмари.

Е, да, истинският Армагедон още не ни беше сполетял. Беше минала половин година, откакто Змеят на Хаоса, Апоп, беше избягал от затвора си в Подземния свят, а противно на очакванията ни, още не бе предприел широкомащабно нашествие в света на обикновените простосмъртни. По някаква причина протакаше и се задоволяваше с по-дребни нападения срещу номове, които изглеждаха щастливи и в безопасност.

Като този тук, помислих си аз.

Докато минавахме покрай павилиона, оркестърът тъкмо изсвири края на песента. Някаква красива руса жена махна на Грисъм с лъка на цигулката, която държеше.

— Идвай, скъпи! — провикна се тя. — Имаме нужда от хавайската ти китара!

Той се насили да се усмихне.

— Ей сега, мила. Връщам се след малко.

Продължихме нататък. Дж. Д. Грисъм се извърна към нас.

— Жена ми, Ан.

— И тя ли е магьосница? — попитах аз.

Той кимна, а лицето му помръкна.

— Тези нападения… Защо си толкова сигурен, че Апоп ще удари точно тук?

Устата на Картър беше пълна с царевичен чипс, затова отговорът му гласеше:

— Мхм-хмм.

— Издирва един древен предмет — преведох аз. — Вече е унищожил пет негови копия. Последният, който се е запазил, е включен във вашата изложба за Тутанкамон.

— Какъв предмет? — попита мъжът.

Аз се поколебах. Преди да дойдем в Далас, бяхме направили какви ли не защитни магии и бяхме включили предпазни амулети, само и само да не ни подслушват — пак с магически средства, но въпреки това се притеснявах да изрека на глас плановете ни.

— По-добре да ви покажем. — Заобиколих един фонтан, където двама млади магьосници пишеха с вълшебните пръчки по плочника светещо „Обичам те“. — Довели сме и отряда си за бързо реагиране — да помага. Чакат в музея. Ако ни разрешите да огледаме предмета и може би да го вземем, за да го пазим…

— Как така да го вземете!? — свъси се мъжът. — Изложбата е строго охранявана. Сложил съм най-добрите си магьосници, да бдят над нея денонощно. Смятате, че ще се справите по-добре в Бруклинската къща ли?

Спряхме в края на градината. Отстрани на музея отсреща имаше транспарант с височина два етажа, посветен на фараона Тутанкамон.

Картър извади мобилния си телефон. Показа на Грисъм изображението върху дисплея: опожарена голяма къща, в която навремето се бе помещавала щабквартирата на Стотния ном в Торонто.

— Не се и съмнявам, че охраната ви е добра — каза той. — Но предпочитаме да не превръщаме нома ви в мишена на Апоп. При другите нападения помагачите на змията избиха всички до крак.

Грисъм се взря в дисплея на телефона, после се извърна отново към жена си Ан, която свиреше полка с цигулката си.

— Добре тогава — каза той. — Дано хората ви наистина са опитни.

— Изумителни са — уверих го аз. — Елате, ще ви запознаем.

Нашият магьоснически отряд за бързо реагиране бе погълнат от това да опустошава магазина за сувенири.

Феликс беше измагьосал три пингвина, които си бяха сложили хартиени маски на Тутанкамон и се клатушкаща из помещението. Нашият приятел, песоглавецът Хуфу, се беше разположил на една лавица с книги и четеше „История на фараоните“, което щеше да бъде направо възхитително, ако той не държеше тома на обратно. Уолт — о, скъпи ми Уолт, защо? — беше отворил шкафа с накитите и така разглеждаше амулети — гривни и огърлици, — сякаш бяха вълшебни. С магията си за земната стихия Алиса беше вдигнала няколко грънци, които се рееха по двайсет-трийсет във въздуха и изписваха цифрата осем.

Картър се прокашля.

Както беше напълнил шепите си със златни накити, Уолт застина като попарен. Хуфу слезе тромаво от лавицата и събори повечето книги. Грънците на Алиса паднаха с трясък на пода и се натрошиха. Феликс се опита да отведе пингвините зад касата. (Наистина ги смята за много полезни. Опасявам се, че не мога да го обясня.)

Дж. Д. Грисъм забарабани с пръсти по токата със Самотната звезда.

— Това ли е изумителният ви отряд за бързо реагиране?

— Ами да! — постарах се аз да се усмихна подкупващо. — Извинявайте, поразхвърляли са малко. Просто, хм… — Извадих от колана си вълшебната пръчица и изрекох едно заклинание: — Hi-nehm!

Вече бях по-добра с такива магии. През повечето време успявах да насоча силата на своята покровителка, богинята Изида, без да припадам. И нито веднъж не съм се пръсвала на парчета.