Рик Риърдън: Досиетата на героя

Здравейте, млади полубогове!

Ако четете тази книга, мога само да поднеса искрените си извинения. Животът ви е на път да стане значително по-сложен.

Предполагам, вече сте осъзнали, че не сте простосмъртни. Книгата, която разлиствате, е предназначена да послужи за упътване, разкриващо света на полубоговете, и никое обикновено човешко дете не трябва да я вижда. Като старши писар на лагера на нечистокръвните се надявам, че тази строго секретна информация ще ви помогне да останете живи по време на своето обучение.

„Досиетата на героя“ съдържат три от най-опасните приключения на Пърси Джаксън, до този момент останали незаписани. Ще научите за срещата му с безсмъртните и ужасни синове на Арес. Ще откриете истината за бронзовия дракон, отдавна считан в лагера само за легенда. И ще разберете как Хадес се сдобива с ново тайно оръжие, в чието създаване Пърси става неволен участник. Не ви разказвам тези истории, за да ви ужася, а защото е важно да разберете колко опасен може да бъде животът на един герой.

Хирон също така ми разреши да споделя и поверителните интервюта, които направих с някои от най-великите герои на лагера, включително Пърси Джаксън, Анабет Чейс и Гроувър Андъруд. Моля, помнете, че тези интервюта ми бяха дадени с молба за изключителна дискретност. Споделите ли тази информация с някой смъртен, можете да се намерите срещу копието на Клариса. А, повярвайте ми, наистина не искате това.

Прочетете страниците на тази книга внимателно, тъй като вашите собствени приключения тепърва започват. Нека боговете бдят над вас!

Бях в час, когато чух звуците.

ДЗЪН! АУ! ДЗЪЪТ! ОХ!

Звучеше, все едно някой е нападнат от обсебени от зли сили пилета. Повярвайте ми, това е ситуация, в която съм изпадал.

Никой друг не забелязваше шумотевицата. Бяхме в лабораторията и всички разговаряха, поради което за мен не бе трудно да отида и да погледна през прозореца, правейки се, че чистя стъкленицата си.

И наистина, на улицата имаше момиче с изваден меч. Беше висока и мускулеста като баскетболистка, с гъста кестенява коса, джинси, военни ботуши и дънково яке. Тя размахваше меча си към ято черни птици с размера на гарвани и на няколко места от дрехите й стърчаха пера. Над лявото й око имаше кървава драскотина. Докато гледах, една от птиците изстреля перо като стрела, което се заби в рамото й. Тя изруга и замахна, но проклетото пернато отлетя.

За нещастие познавах момичето. Беше моята стара неприятелка — Клариса. Обикновено тя изкарваше по цяла година в лагера, затова нямах никаква идея какво търси в Горен Истсайд по средата на учебен ден. Бе очевидно обаче, че е в беда. Нямаше да издържи още дълго.

Направих единственото нещо, което можех.

— Госпожо Уайт — рекох, — може ли да отида до тоалетната? Мисля, че ще повърна.

Знаете как учителите казват, че вълшебната думичка е „моля“, нали? Те обаче лъжат. Има вълшебна фраза: „Повръща ми се“. Тя ще ви изведе от класната стая по-бързо от всичко друго.

— Върви! — каза госпожа Уайт.

Изтичах през вратата, събличайки в движение лабораторната престилка, ръкавиците и защитните си очила. Извадих и оръжието си — химикалката Въртоп.

В коридора никой не ме спря. Излязох през физкултурния салон и стигнах на улицата тъкмо навреме, за да видя как Клариса удря една от дяволските птици с тъпото на меча си, като в странна игра на бейзбол. Птицата изграчи и след спираловиден полет се удари в тухлената стена и падна в една кофа за боклук. Дузина като нея обаче все още кръжаха около момичето.

— Клариса! — извиках.

Тя ме погледна невярващо.

— Пърси? Какво правиш…

Прекъсна я обаче залп от пера-стрели, които профучаха над главата й и се забиха в стената.

— Ами това е училището ми — съобщих й.

— Такъв ми бил късметът — изръмжа тя, но бе твърде заета с битката, за да се оплаква.

Извадих химикалката си, която се превърна в дълъг метър бронзов меч, и се присъединих към схватката. Замахвах и отблъсквах, двамата с Клариса сечахме и мушкахме, докато птиците не се превърнаха в купчина перушина.

И двамата дишахме тежко. Имах няколко драскотини, но нищо сериозно. Измъкнах едно перо от ръката си. Раната не бе дълбока и ако не бе отровна, нямах проблеми. Извадих пакетче амброзия от якето си, която пазех за спешни случаи, и я разчупих на две, като предложих малко и на Клариса.