Рик Риърдън - Досиетата на героя

Деймос изръмжа безпомощно. Когато удари отново, Клариса бе готова. Тя го обезоръжи и го прониза в рамото — не дълбоко, но достатъчно, за да нарани дори един бог.

Той изпищя и започна да блести.

— Погледни настрана! — казах на Клариса.

Отклонихме очи, докато Деймос избухна в златиста светлина — приемайки истинската си божествена форма — и изчезна.

Останахме сами, като изключим козите от градината, които душеха дрехите ни, търсейки храна.

Мотоциклетът отново се бе превърнал в бойна колесница с впрегнати в нея коне.

Клариса ме погледна внимателно. Тя избърса мръсотията от лицето си.

— Не си видял нищо от това. Нищо, разбра ли?

Аз се ухилих.

— Защо, справи се чудесно.

Тя погледна към небето, което вече поаленяваше иззад дърветата.

— Скачай в колесницата — каза Клариса, — все още ни предстои дълъг път.

Няколко минути по-късно стигнахме ферибота на Статън Айлънд и си спомнихме нещо елементарно — че сме на остров. Корабчето не приемаше автомобили. Или колесници. Или мотоциклети.

— Супер — оплака се Клариса, — и какво ще правим сега? Ще яздим това нещо през моста Веразано?

И двамата знаехме, че нямаме време за това. Между Бруклин и Ню Джърси имаше мостове, но така щяхме да изгубим часове, за да стигнем до Манхатън, дори ако успеехме да заблудим хората, че се возим на нормална кола.

Тогава ми хрумна нещо.

— Ще минем по прекия път.

Клариса се намръщи.

— Какво имаш предвид?

Затворих очи и започнах да се концентрирам.

— Давай право напред! Давай!

Клариса бе толкова отчаяна, че не се поколеба. Тя извика „Дий!“ и махна с камшик над конете. Те се спуснаха право към водата. Представих си как морето се втвърдява, а вълните образуват стабилна повърхност по целия път към Манхатън. Бойната колесница удари пяната, от ноздрите на конете запуши дим, а ние се носехме право към пристанището в Ню Йорк.

Пристигнахме точно когато слънцето бе станало алено. Тежкият самолетоносач, служещ за храм на Арес, се издигаше пред нас като огромна стена от сив метал, а палубата му бе пълна с изтребители и военни хеликоптери. Спряхме колесницата на товарната площадка и аз скочих от нея. Поне веднъж бях щастлив да стъпя на твърда земя. Задържането на колесницата над вълните бе едно от най-трудните неща, които бях правил някога. Бях изтощен.

— По-добре да се махам, преди Арес да се появи — казах аз.

Клариса кимна.

— Ще те убие на секундата — съгласи се тя.

— Поздравления — рекох, — мисля, че изкара шофьорска книжка.

Тя уви юздите около ръката си.

— За това, което видя, Пърси… Имам предвид, когато бях уплашена…

— Няма да кажа на никого.

Тя ме погледна. Беше и неудобно.

— Фобос изплаши ли те?

— Аха. Видях лагера в пламъци. Видях как приятелите ми ме молят за помощ, а аз не знам какво да направя. За миг не можех да помръдна. Бях парализиран. Знам как си се чувствала.

Тя сведе поглед.

— Ами… предполагам, че трябва да ти…

Думите заседнаха в гърлото й. Подозирам, че Клариса никога не бе благодарила на никого през целия си живот.

— Споко — казах й.

Сетне се извърнах, но тя извика.

— Пърси?

— Да?

— Когато… имаше това видение за приятелите си…

— Да, ти беше сред тях — рекох, — ама не казвай на никого, става ли? Иначе ще трябва да те убия.

На лицето й се появи слаба усмивка.

— Ще се видим после.

— Доскоро!

Тръгнах към метрото. Денят бе дълъг и бях готов да се прибера вкъщи.

Ако денят ти трябва да бъде съсипан, разчитай на дракон да го стори.

Знам какво говоря. Патил съм си от тези същества. Блъскали са ме, драскали са ме, пърлили са ме и са ме тровили. Бил съм се с едноглави, двуглави, осмоглави, деветоглави дракони, а също и с такива, на които ако загубиш бройката на главите, умираш.

Но в случая с бронзовия дракон? Тогава бях напълно сигурен, че ще свършим като драконови хруски!

А вечерта започна спокойно. Бе краят на юни. Две седмици по-рано се бях върнал от последното си пътешествие, а животът в лагера на нечистокръвните лека-полека се нормализираше. Сатирите се закачаха с дриадите. В горите виеха чудовища. Лагеруващите си правеха шеги един с друг, а директорът на лагера Дионис превръщаше всеки непослушен в храст. Нали ви казвам, обичайното за лагера през лятото.

След вечеря всички бяхме много развълнувани, тъй като се очертаваше играта „Плени знамето“ да бъде абсолютно свирепа.

Предишната нощ хижата на Хефест беше поднесла сензацията, отмъквайки знамето от хижата на Арес. Това те сториха — благодаря, благодаря — с моя помощ, което означаваше, че децата на Арес ще излязат жадни за кръв. Е, те винаги са такива, но тази нощ повече от обикновено.